— Всичко онова, което казахте за Смъртта. Каква самовлюбеност.
Кавана внезапно се ухили, разкривайки още кости.
— Да — рече той. — Какво ли сте си помисли за мен?
— Още тогава ми се струваше нормално. Не знаех защо. Не знаех, че бъдещето ще ми донесе…
— Какво ви носи? — попита тихо той.
Тя сви рамене.
— Смъртта ме е чакала през цялото време, нали?
— О, да — рече той, доволен от взаимното разбиране между тях. Приближи се до нея и я докосна по бузата. — Ти си забележителна.
— Не съвсем.
— Но си толкова хладнокръвна, толкова спокойно приемаш всичко.
— Че от какво да се страхувам? — попита тя. Той я погали по бузата. Стори й се, че калъфът от кожа всеки момент ще се разтвори, а мраморните топчета на очите му ще паднат и ще се разтрошат. Но той запази облика си от приличие.
— Искам те — каза й той.
— Да — отвърна Илейн. Естествено, та това бликаше от всяка негова дума, още от самото начало, но тя не бе успяла да го разбере. В крайна сметка всяка любовна история е история на смъртта, не твърдят ли точно това поетите? Защо да не е истина?
Не можеха да отидат в къщата му; там сигурно също имаше полиция, й каза той, не може да не знаят за връзката им. Нито можеха да се върнат в нейния апартамент, разбира се. Затова намериха един малък хотел наблизо и си взеха стая. Още в тъмния асансьор той си позволи да я погали по косата, а когато тя не се отдръпна, обхвана гърдата й с ръка.
Стаята беше оскъдно обзаведена, но цветните отблясъци от коледната елха на улицата й придаваха някакво очарование. Любовникът й не сваляше очи от нея, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще подвие опашка и ще избяга при най-малката грешка в поведението му. Целувките му бяха настоятелни, но не всепоглъщащи; начинът, по който я съблече — с изключение на непохватното разкопчаване (приятна човешка черта, помисли си тя) — беше пример за финес и мила тържественост.
Изненада се, че не знае за белега й само защото беше започнала да вярва, че тази близост се е зародила още на операционната маса, когато на два пъти бе попадала в обятията му и два пъти хирурзите я бяха изтръгвали от тях. Но може би защото не беше сантиментален, просто бе забравил за тази първа среща. Каквато и да бе причината, той изглеждаше разочарован, когато свали роклята й, и за един кратък миг й се стори, че може би ще я отблъсне. Но този момент отмина; ръката му се плъзна по корема й и надолу по белега.
— Прекрасен е — каза Кавана.
Илейн беше щастлива.
— Едва не умрях под упойка — каза му тя.
— Щеше да е голяма загуба — рече той, докато галеше тялото й и мачкаше гърдите й. Това като че ли го възбуди, защото когато заговори отново, гласът му беше по-гърлен. — Какво ти казаха те? — попита я, докато галеше меката ямичка между ключиците. От месеци никой не я беше докосвал така, с изключение на стерилните ръце на хирурга; нежността му я накара да потрепери. Така се бе потопила в насладата, че пропусна да отговори на въпроса му. Той попита отново, като я галеше между краката: — Какво ти казаха?
Задъхвайки се от нетърпение, тя отговори:
— Оставиха ми номер, на който да се обадя. За да може да ми помогнат…
— Но ти не искаш помощ?
— Не — рече задъхано тя. — За какво?
Видя смътно усмивката му, защото й се искаше да затвори плътно очи. Външността му изобщо не можеше да я възбуди; в дегизировката му имаше много неща (като папийонката, например), които намираше за абсурдни. Но със затворени очи можеше да забрави подобни дребни детайли; можеше да свали обвивката му и да си го представи чист. Когато си мислеше за него по този начин, умът й танцуваше.
Кавана отдръпна ръцете си; Илейн отвори очи. Той се занимаваше с колана си. Някой извика от улицата. Главата му рязко се завъртя към прозореца; тялото му се напрегна. Внезапната му загриженост я изненада.
— Всичко е наред — каза тя.
Мъжът се наведе към нея и притисна ръка върху гърлото й.
— Тихо! — нареди й той.
Тя се взря в лицето му; беше започнал да се поти. Разговорите на улицата продължиха още няколко минути; просто двама закъснели комарджии си пожелаваха лека нощ. Едва сега той осъзна грешката си.
— Стори ми се, че чух…
— Какво?
— Стори ми се, че ме викат по име.
— Кой би го направил? — попита нежно тя. — Никой не знае, че сме тук.
Той отмести поглед от прозореца. Цялата решителност внезапно се беше изцедила от него; след мигновения страх чертите на лицето му бяха някак увиснали. Изглеждаше почти глупаво.
— Много са близко — рече той. — Но не успяха да ме открият.
— Близко?
— Като дойдоха при теб. — Кавана положи глава върху гърдите й. — Толкова близо.