Докато се трудеше, той я целуваше и поглъщаше чумата заедно със слюнката й; ръцете му се отдръпнаха от тялото й покрити със заразни клетки. Той нямаше представа за това, разбира се. Беше абсолютно неосведомен за смъртоносната поквара, която бе прегръщал и която поемаше в себе си с всеки нов тласък.
Накрая свърши. Нямаше нито пъшкане, нито стон. Просто прекрати движенията си и стана от нея, избърса се с края на чаршафа и се закопча.
Водачите вече я зовяха. Предстоеше й пътуване, срещи. Но тя не искаше да тръгва, не още. Насочи духа си към удобна позиция, откъдето да може да вижда лицето на Кавана. С поглед (или сетивото, което й даваше сегашното й състояние), видя ясно как чертите му са насложени върху мрежа от мускули и как, под тази сложна схема, сияят костите. Ах, костите. Той не беше Смъртта, разбира се; и все пак беше. Нали притежаваше лицето? И някой ден, благодарение на благословията на разложението, щеше да го покаже. Колко жалко, че заради наслоената плът не може да бъде видяно с просто око.
Хайде, време е, настояваха гласовете. Тя знаеше, че няма да я чакат дълго. И наистина сред тях се чуваха и такива, които й се сториха познати. Само още миг, помоли тя, само още един момент.
Кавана приключи работата си на мястото на убийството. Огледа се в огледалото на гардероба и отиде до вратата. Тя тръгна с него, заинтригувана от абсолютно баналното изражение на лицето му. Той се промъкна надолу по тихото стълбище и изчака нощният портиер да се заеме с делата си, и излезе на улицата.
Зората ли бе осветила така небето или илюминациите? Може би го бе наблюдавала от ъгъла на стаята по-дълго, отколкото си мислеше — в състоянието, в което се бе озовала, часовете летяха като минути.
Едва в последния момент бдението й бе възнаградено — през лицето на Кавана премина изражение, което тя веднага разпозна. Глад! Мъжът беше гладен. Нямаше да умре от чумата, също като нея. Присъствието й сияеше в него — придаваше блясък на кожата му и ново усещане в корема.
Беше влязъл в нея като дребен убиец, а бе излязъл като Голямата Смърт. Тя се разсмя, когато видя как се изпълнява пророчеството, което неволно беше създала. За миг той забави крачка, сякаш я беше чул. Но не; вслушваше се в барабаните, които биеха по-силно от всякога в ушите му и с всяка следваща крачка настояваха за нова, смъртоносна решителност.
Те заплатиха с кръв
Лок вдигна поглед към дърветата. Вятърът шумеше в тежките им клони като придошла река. Поредното въплъщение, едно от многото. Когато за пръв път бе попаднал в джунглата, той беше изумен от безкрайното разнообразие от животни и растения в техния неуморен парад на живота. Но той си имаше едно на ум. Цялото това процъфтяващо разнообразие беше измама; джунглата само се преструваше на райска градина. Там, където невежият нарушител виждаше просто сияещо природно великолепие, Локи забелязваше таен сговор в действие, в който всяко нещо се правеше не на това, което е. В дърветата и реката; в цветовете и птицата. В крилцата на пеперудата и в очите на маймуната; на гърба на гущера и в слънчевата светлина върху камъните — безкрайна смяна от въплъщения, като стая с огледала, която обърква сетивата и, с течение на времето, загива самият разум. Виж ни сега, мислеше си той на пияна глава, докато стояха около гроба на Черик, виж ни как също играем тая игра. Живи сме, но играем мъртъвци по-добре, отколкото самите мъртви.
Тялото бе започнало да гние, когато го напъхаха в чувала и го занесоха в изоставения участък до къщата на Тетелман, за да го погребат. Наоколо имаше още половин дузина гробове. Само на европейци, ако се съдеше по имената, прогорени грубо върху кръстовете; убити от змии, от жегата, от копнеж.
Тетелман се опита да каже кратка молитва на испански, но бученето на дърветата и чуруликането на птиците, които се прибираха по гнездата си с наближаването на нощта, заглушаваха гласа му. Накрая се отказа и всички тръгнаха обратно към прохладната вътрешност на къщата, където стоеше Щумф, пиеше бренди и се взираше с празен поглед в потъмняващото петно върху дъските на пода.
Отвън двама от опитомените индианци на Тетелман засипваха чувала на Черик с пръст, нетърпеливи да приключат работата и да се махнат преди да е паднала нощта. Локи гледаше през прозореца. Гробокопачите не разговаряха по време на работа, а бързо запълниха плиткия гроб и го утъпкаха доколкото можаха с вкоравените си пети. Потропванията им приеха определен ритъм. На Локи му хрумна, че вероятно са пияни като дъски; познаваше малко индианци, които не пиеха като смоци. И сега, залитайки леко, те започнаха да танцуват около гроба на Черик.