— Лок?
Лок се събуди. В тъмнината светеше огънчето на цигара. Когато пушачът дръпна силно, върхът засвети по-ярко и от мрака изплува измореното лице на Щумф.
— Лок? Буден ли си?
— Какво искаш?
— Не мога да заспя — отвърна мъжът. — Мислех си. Самолетът с доставките ще пристигне от Сантарем вдругиден. За няколко часа можем да сме там. Да се махнем оттук.
— Ами да.
— Имам предвид завинаги — каза Щумф. — Далеч оттук.
— Завинаги?
Щумф запали нова цигара от фаса на предишната, преди да отговори:
— Не вярвам в проклятия. Мисля, че не.
— Кой е казал нещо за проклятия?
— Видя тялото на Черик. Каквото и да му се е случило…
— Това е болест — рече Лок, — как й викаха? Когато кръвта не се съсирва правилно?
— Хемофилия — отвърна Щумф. — Той не страдаше от хемофилия и двамата го знаем много добре. Неведнъж съм го виждал да се порязва и раните му зарастваха не по-зле от нашите.
Лок плесна върху един комар на гърдите си и го размаза с пръсти.
— Добре. Тогава какво го уби?
— Ти огледа раните по-добре от мен, но ми се стори, че кожата му просто се разцепваше при докосване.
Лок кимна.
— Точно така изглеждаше.
— Може да е пипнал нещо от индианците.
Лок прие насериозно думите му.
— Не съм докосвал никой от тях — рече той.
— Нито пък аз. Но не и той, помниш ли?
Лок помнеше; подобни сцени трудно се забравяха, колкото и да се опитваше.
— Господи — рече той с приглушен глас. — Егати шибаната ситуация.
— Връщам се в Сантарем. Не искам да идват да ме търсят.
— Няма да дойдат.
— Откъде знаеш? Здраво омазахме нещата там. Можехме просто да ги подкупим. Да намерим някакъв друг начин да ги накараме да се махнат от земята.
— Съмнявам се. Нали чу какво каза Тателман. Родова собственост.
— Можеш да получиш моята част от земята — каза Щумф. — Аз не я искам.
— Значи сериозно говориш? За махането оттук?
— Чувствам се омърсен. Ние сме грабители, Локи.
— Погребението си е твое.
— Сериозно говоря. Аз не съм като теб. Никога не съм имал куража да се занимавам с такива неща. Ще откупиш ли моята третина?
— Зависи от цената.
— Каквото ти се дава. Твоя е.
След като се изповяда, Щумф се върна в леглото, за да си допуши цигарата в тъмното. Скоро щеше да се развидели. Поредната зора в джунглата: прекрасен момент, твърде кратък, преди светът да започне да се поти. Колко мразеше това място. Но поне не беше докосвал никой от индианците; не беше се приближавал дори на разстояние от едно издишване. Каквато и зараза да бяха предали на Черик, той определено не я беше пипнал. След по-малко от четирийсет и осем часа щеше да е далеч, в Сантарем, и после в някой друг град, който и да е, където племената не можеха да го проследят. Вече беше изтърпял наказанието си, нали? Беше заплатил за алчността и арогантността с гадостта в корема си и с ужасиите, които никога нямаше да успее да забрави напълно. Дано това да е достатъчно, помоли се той, и потъна в грабителски сън, преди маймуните да са успели да обявят с виковете си началото на новия ден.
Един бръмбар с блестящо гръбче, попаднал в капан под противокомарната мрежа на Щумф, жужеше в кръгове и търсеше начин да се измъкне. Не можа да намери изход. Накрая, изтощен от търсенето, закръжи над спящия мъж и кацна на челото му. Запълзя, пиейки от порите му. Под едва доловимите му стъпки кожата на Щумф се цепеше в поредица от мънички рани.
До индианското село бяха стигнали по обяд, под змийското око на слънцето. Първоначално им се беше сторило, че мястото е изоставено. Лок и Черик навлязоха в селището, като оставиха гърчещия се от дизентерия Щумф в джипа, скрит от ужасната жега. Черик пръв забеляза детето. Момченцето с издуто коремче на около четири или пет години, чието лице беше боядисано с ярки ивици червена растителна боя уруку, се измъкна от скривалището си и дойде да зяпа нарушителите, безстрашно в любопитството си. Черик застана неподвижно; Лок направи същото. От колибите и изпод укритието на дърветата един по един започнаха да излизат хората от племето и да зяпат новодошлите също като момчето. Ако на широките им лица със сплескани носове имаше някакво изражение, Лок не можеше да го улови. Тези хора — той смяташе всички индианци за част от едно окаяно племе — бяха невъзможни за разгадаване; измамата бе единственото им умение.
— Какво правите тук? — попита той. Слънцето изгаряше тила му. — Това е наша земя.
Момчето продължаваше да го гледа. Бадемовите му очи отказваха да излъчват страх.