— Те не те разбират — каза Черик.
— Докарай Краут тук. Накарай го да им обясни.
— Не може да помръдне.
— Докарай го — повтори Лок. — Не ми пука дали е напълнил гащите.
Черик се върна при джипа, като остави Лок да стои в кръга от колиби. Огледа навсякъде, от врата до врата, от дърво до дърво, като се опитваше да ги преброи. Имаше поне трийсетина индианци, две трети от тях бяха жени и деца; потомци на великите народи, които някога бяха бродили из басейна на Амазонка. Някога наброявали десетки хиляди, сега тези племена бяха почти изчезнали. Гората, в която бяха живели поколения наред, сега беше изсичана и изгаряна; през ловните им земи преминаваха осемлентови магистрали. Всичко, което бяха смятали за свещено — девствената дива природа и тяхното място в нейната система — беше стъпкано и осквернено: те бяха изгнаници в собствената си земя. Но въпреки това отказваха да се подчинят на новите си господари и техните пушки. Само смъртта можеше да ги убеди, че са изгубили, размишляваше Лок.
Черик намери Щумф проснат на предната седалка на джипа; измъченото му лице беше още по-нещастно.
— Лок иска да дойдеш — каза той, като с разтърсване го измъкна от дрямката. — Селото все още е обитавано. Трябва да поговориш с тях.
Щумф простена.
— Не мога да помръдна — рече той. — Умирам…
— Лок те иска жив или мъртъв — рече Черик. Страхът от Лок, за който избягваха да говорят, беше може би едното от двете неща, които ги свързваха; той и алчността.
— Чувствам се ужасно — каза Щумф.
— Ако аз не те заведа, той сам ще дойде — отбеляза Черик. Това не можеше да се оспори. Щумф хвърли един отчаян поглед към другия мъж и кимна.
— Добре — рече той. — Помогни ми.
Черик нямаше никакво желание да го пипа. Човекът вонеше на болест; съдържанието на червата му сякаш се процеждаше през всички пори на тялото; кожата имаше вида на гнило месо. Въпреки това пое протегнатата ръка. Без помощ, Щумф никога нямаше да успее да преодолее стотината ярда от джипа до селището.
Някъде отпред Лок крещеше.
— Размърдай се — каза Черик, като издърпа Щумф от предната седалка към лаещия глас. — Давай да свършваме по-бързо.
Когато двамата мъже се върнаха в кръга от колиби, сцената почти не се беше променила. Лок се извърна и погледна Щумф.
— Имаме нарушители — рече той.
— Виждам — отвърна Щумф със слаб глас.
— Кажи им да се махат от земята ни, по дяволите — каза Лок. — Кажи им, че това е наша територия: купили сме си я. Без наемателите.
Щумф кимна, без да среща бесния поглед на Лок. Понякога мразеше този мъж почти толкова, колкото мразеше и себе си.
— Давай… — каза Лок и даде знак на Черик да остави мъжа сам. Той се подчини. Германецът пристъпи със залитане и наведена глава напред. Трябваха му няколко секунди, за да скалъпи речта си, след което вдигна глава и изрече няколко колебливи думи на лош португалски. Изказването му беше посрещнато със същите празни погледи, както и изпълнението на Лок. Щумф опита отново, като пренареди бедния си речник, за да се опита да събуди някакви проблясъци на разбиране в тези диваци.
Момчето, което изглеждаше ужасно развеселено от подскачанията на Лок, сега стоеше и гледаше третия демон с абсолютно сериозно лице. Този изобщо не беше забавен като първия. Беше болен и изпосталял; миришеше на смърт. Момчето си стисна носа, за да не вдишва лошата му миризма.
Щумф се взря в публиката си със замъглен поглед. Ако разбираха какво им говори и само се преструваха, значи това бе едно безупречно изпълнение. Изчерпил оскъдните си познания, той се обърна замаяно към Лок.
— Не ме разбират.
— Повтори им го.
— Мисля, че не говорят португалски.
— Въпреки това им го кажи.
Черик зареди пушката си.
— Не е нужно да говорим с тях — процеди през зъби той. — Те са на наша земя. Имаме пълно право…
— Не — отсече Лок. — Няма нужда да се стреля. Не и ако успеем да ги убедим да си отидат с мир.
— Те не разбират разумните доводи — отвърна Черик. — Погледни ги. Те са животни. Живеят в мръсотия.
Щумф се опитваше отново да общува с тях, като този път колебливите му думи бяха придружавани от жалостива усмивка.
— Кажи им, че имаме работа тук — подръчна го Лок.
— Правя каквото мога — сопна му се Щумф.
— Имаме документи.
— Мисля, че няма да се впечатлят особено — отвърна Щумф с предпазлив сарказъм, който убягна на другия мъж.
— Просто им кажи да се махат. Да си намерят някое друго парче земя, където да клечат.
Докато гледаше как Щумф се опитва да изрази това мнение чрез думи и знаци, Лок вече обмисляше алтернативите. Индианците — тхукамеи или ачуал, или каквото там племе бяха — или щяха да приемат исканията им и да се махнат, или щеше да се наложи да ги махнат насила. Както бе казал Черик, имаха пълното право на това. Притежаваха документи от министерството по благоустройство; имаха карти, в които бе отбелязано разделението на отделните територии; разполагаха с всякакви санкции — от подпис до куршум. Нямаше никакво желание да пролива кръв. Светът все още бе пълен с мекосърдечни либерали и сантиментални типове с очи на кошута, които щяха да заклеймят като геноцид най-удобното решение. Но оръжия се бяха използвали преди и щяха да се използват пак, докато всеки немит индианец не обуеше чифт панталони и не се откажеше да яде маймуни.