И все пак, въпреки врявата на либералите, пистолетът си имаше своята съблазън. Беше бърз и категоричен. Кажеше ли веднъж тежката си дума, повече нямаше никаква опасност от спорове; никакъв шанс, че след десет години някой индиански наемник, който е намерил книжката на Маркс в канавката, ще тръгне да си търси племенните земи — заедно с петрола, полезните изкопаеми, всичко. Умрат ли веднъж, умират завинаги.
При мисълта за всичките тези червенолики диваци, натръшкани по земята, Лок почувства как го засърбява показалецът; в буквалния смисъл. Щумф беше завършил биса си; отново никаква реакция. Той изстена и се обърна към Лок.
— Ще повърна. — Лицето му беше лъскаво бяло; блясъкът на кожата правеше зъбите му да изглеждат гнили.
— Чувствай се като у дома си — отвърна Лок.
— Моля те, трябва да легна някъде. Не искам да ме гледат.
Лок поклати глава.
— Няма да мърдаш оттук, докато не ни чуят. Ако не получим отговор от тях, наистина ще видиш нещо, от което ще ти прилошее. — Докато говореше, Лок си играеше с пушката, прокарваше нащърбения нокът на палеца си по резките й. Имаше поне дузина: по една за всеки човешки гроб. Джунглата толкова лесно прикриваше убийствата; дори по някакъв потаен начин сякаш поощряваше престъпленията.
Щумф обърна гръб на Лок и огледа мълчаливата тълпа. Тук имаше толкова много индианци, помисли си той, и макар да носеше пистолет, не беше много умел стрелец. Ами ако се нахвърлят върху Лок, Черик и него? Нямаше да оцелее. И все пак докато гледаше индианците, той не забеляза никакъв знак за агресия. Някога са били воини; ами сега? Сега са като бити деца, навъсени и упорито тъпи. В една или две от младите жени се забелязваха някакви следи от красота; кожата им, макар и мръсна, беше нежна, очите им черни. Ако се чувстваше малко по-здрав, голотата им сигурно щеше да го възбуди, да го изкуси да притисне ръце към лъскавите им тела. Но сега престореното им неразбиране само го дразнеше. В мълчанието си му приличаха на някакви други същества, загадъчни и неразбираеми като мулетата или птиците. Не му ли беше казал някой в Укситуба, че тези хора дори не дават на децата си истински имена? Че всяко едно беше като крайник на племето, анонимно и затова не можеше да се промени? Сега, след като виждаше един и същ мрачен поглед във всички очи, той бе склонен да повярва на това; да повярва, че пред тях не стояха трийсетина отделни личности, а цяло море от омраза, придобило формата на плът. Тази мисъл го накара да потрепери.
Сега, за пръв път след появата им, един от тълпата се раздвижи. Беше стар, поне трийсет години по-стар от повечето в племето. И той, също като останалите, беше абсолютно гол. Увисналата плът на крайниците и гърдите му напомняше на щавена кожа; но крачката му, въпреки белите очи, които показваха, че е сляп, беше абсолютно уверена. Щом застана пред нашествениците, той отвори уста — в гнилите му венци нямаше ни един зъб — и заговори. Онова, което излизаше от гърлото му, не приличаше на съставен от думи език, а на звук; на потпури от звуците на джунглата. В потока им не се отличаваше някакъв модел, това беше просто демонстрация — великолепна демонстрация — на имитации. Мъжът можеше да мрънка като ягуар, да издава крясъци като папагал; намери в гърлото си ромоленето на дъжда върху листата на орхидеите и истеричните викове на маймуните.
От звуците на Щумф му кипна. Джунглата го беше разболяла, беше го обезводнила и го бе изхвърлила като мокър парцал. А сега тоя старец със сълзящи очи го заливаше с помията на цялото това проклето място. Задухът в кръга от колиби караше главата му да пулсира и докато слушаше врявата на племенния мъдрец, той беше сигурен, че старецът специално подбира ритъма й така, че да съответства на туптенето в слепоочията и китките му.
— Какво казва? — попита Лок.
— На какво ти прилича? — отвърна Щумф, раздразнен от идиотските въпроси на Лок. — Всичко е само звуци.