— Шибанякът ни кълне — каза Черик.
Щумф се обърна към третия мъж. Очите на Черик почти бяха изскочили от орбитите.
— Това са проклятия — каза той на Щумф.
Лок се засмя, без въобще да се трогне от предчувствията на Черик. Избута Щумф настрани и се изправи лице в лице със стареца, чиято песен-реч бе изгубила височината на тоновете си; сега звучеше почти весело. Той пее за здрача, помисли си Щумф: за онзи кратък неопределен миг между ярко горещия ден и задушната нощ. Да, точно това е. Можеше да чуе в песента мъркането и гукането на сънливото кралство. Беше толкова убедително, че му се прииска да легне там, на място, и да заспи.
Лок развали магията.
— Какви ги говориш? — изплю той в набръчканото лице на индианеца. — Говори смислено!
Но звуците на нощта просто продължиха да се леят в непрекъснат поток.
— Това е нашето село — разнесе се друг глас; мъжът говореше така, сякаш превеждаше думите на старейшината. Лок се извърна рязко, за да види говорещия. Той беше един слаб младеж, чиято кожа някога може и да е била златиста. — Нашето село. Нашата земя.
— Ти говориш английски — рече Лок.
— Малко — отвърна младежът.
— Защо не ми отговори по-рано? — тросна се Лок, който започна да се нервира от невъзмутимостта на индианеца.
— Не ми се полага да говоря — отвърна мъжът. — Той е старейшината.
— Вождът, искаш да кажеш?
— Вождът е мъртъв. Цялото му семейство е мъртво. Този е най-мъдрият сред нас…
— Тогава му кажи…
— Няма нужда да казвам — прекъсна го младежът. — Той те разбира.
— И той ли говори английски?
— Не — отвърна другият, — но те разбира. Ти си… прозрачен.
На Лок му се стори, че младежът го обижда, но не беше съвсем сигурен. Погледна озадачено към Щумф. Германецът поклати глава. Лок отново насочи вниманието си към младежа.
— Въпреки това му кажи — рече той, — кажи им на всичките. Това е наша земя. Ние я купихме.
— Племето винаги е живяло тук — беше отговорът.
— Вече няма да е така — рече Черик.
— Имаме документи… — рече успокояващо Щумф, който все още не губеше надежда, че сблъсъкът може да бъде разрешен по мирен път… — от правителството.
— Ние бяхме тук преди правителството — отвърна индианецът.
Старецът бе престанал да говори с гласа на гората. Може би, помисли си Щумф, е стигнал до началото на новия ден и е спрял. Но мъжът се канеше да си върви, без изобщо да обръща внимание на нежеланите гости.
— Повикай го обратно — настоя Лок, насочвайки дулото на пушката си към младия индианец. Намеренията му бяха недвусмислени. — Нека да каже на останалите, че трябва да се махат.
Но младият мъж не изглеждаше впечатлен от заплашително насочената пушка на Лок и очевидно нямаше желание да предава заповедите му на стареца. Той просто гледаше как старият мъж върви към колибата, от която се бе появил. Всички останали индианци също започнаха да се прибират. Оттеглянето на стареца очевидно им беше дало знак, че представлението е приключило.
— Не — каза Черик, — изобщо не ме слушате. — Цветът на бузите му се вплътни, гласът му се повиши с една октава. Той пристъпи напред с вдигнато оръжие. — Шибани боклуци!
Въпреки истерията той бързо губеше публиката си. Старецът беше стигнал вратата на колибата си, приведе се и изчезна във вътрешността й; неколцината членове на племето, които все още проявяваха някакъв интерес към случващото се, гледаха европейците с лек намек на съжаление за лудостта им. Това само разяри още повече Черик.
— Слушайте ме! — изпищя той и от веждите му пръсна пот, когато поклати заканително глава към една отдалечаваща се фигура, а после към друга. — Чуйте ме, копелета.
— Спокойно… — обади се Щумф.
Това подейства на Черик като детонатор. Той вдигна пушката към рамото си без предупреждение, прицели се в отворената врата на колибата, в която беше изчезнал старецът, и стреля. Птиците шумно излетяха от околните дървета, последвани от кучета. От вътрешността на колибата се чу тънък писък, който изобщо не приличаше на гласа на стария мъж. Щом го чу, Щумф се свлече на колене, обгърнал корема си с ръце: червата му се гърчеха в спазъм. Навел лице към земята, той не видя миниатюрната фигура, която се появи на прага на колибата и излезе със залитане на светло. Дори когато погледна нагоре и видя как детето с начервеното лице се стиска за корема, той се надяваше, че очите го лъжат. Но не беше така. Между мъничките пръсти на детето бликаше кръв и смъртта се бе изписала на лицето му. Момчето падна напред на утъпканата земя пред прага, потрепери и умря.