Някъде в колибите една жена започна тихо да плаче. За миг светът се сви в главата на топлийка, балансирайки изящно между тишината и викът, който трябваше да я разцепи, между задържащия се мир и наближаващата жестокост.
— Тъпо копеле такова — промърмори Лок на Черик. Гласът му трепереше. — Назад — рече той. — Ставай, Щумф. Няма да чакаме. Ставай и идвай с нас или изобщо не се връщай.
Щумф продължаваше да гледа тялото на детето. После се изправи на крака, преглъщайки стоновете си.
— Помогни ми — каза той. Лок му подаде ръка.
— Прикривай ни — обърна се той към Черик.
Смъртнобледият мъж кимна. Някои от членовете на племето наблюдаваха оттеглянето на европейците и въпреки трагедията лицата им бяха запазили безизразните си изражения. Само хлипащата жена, вероятно майката на мъртвото дете, се поклащаше между мълчаливите фигури и оплакваше мъката си.
Пушката трепереше в ръцете на Черик. Вече беше пресметнал; ако се стигнеше до пряк сблъсък, шансовете им за оцеляване бяха минимални. Но дори сега, докато враговете им се измъкваха, сред индианците не се забелязваше никакво движение. Само обвиняващи факти: мъртвото момче; парещата пушка. Черик се осмели да хвърли поглед през рамо. Лок и Щумф вече се намираха на двайсетина ярда от джипа, а диваците все още не помръдваха.
Когато Черик отново погледана към селището, му се стори, че цялото племе сякаш изпусна едновременно един тежък дъх и когато чу този звук, той усети как смъртта се забива като рибя кост в гърлото му, твърде дълбоко, за да бъде извадена с пръсти, твърде голяма, за да бъде преглътната. Просто се бе затъкнала твърдо там, в анатомията му. Вниманието му бе привлечено от движение на прага на колибата. Готов да направи отново същата грешка, той стисна здраво пушката. Старецът отново се появи на вратата. Прекрачи през трупа на момчето, което продължаваше да си лежи там, където се бе строполило. Черик отново хвърли поглед през рамо. Вече сигурно бяха стигнали до джипа, нали? Но Щумф се беше спънал и Лок тъкмо го изправяше на крака. Щом Черик видя, че старецът се отправя към него, отстъпи предпазливо назад, после още веднъж. Но старецът не показваше никакъв страх. Прекоси бързо селището и застана близо до Черик, открит и абсолютно уязвим, опрял хлътналия си корем в дулото на пушката.
И по двете му ръце имаше кръв, достатъчно прясна, че да потече, когато той показа дланите си на Черик. Дали беше пипнал момчето, когато излезе от колибата, зачуди се мъжът. В такъв случай е действал изумително бързо, защото Черик не беше видял нищо. Така или иначе, смисълът на случващото се беше очевиден: обвиняваха го в убийство. Всъщност Черик не беше от страхливите; той също се втренчи в стареца, отвръщайки на предизвикателството с предизвикателство.
Но дъртото копеле не направи нищо, просто стоеше с протегнати длани, със сълзи в очите. Черик почувства как гневът му отново се надига, и заби пръст в гърдите на стареца.
— Не можеш да ме уплашиш, разбираш ли? — каза той. — Не съм глупак.
Докато говореше, като че ли забеляза промяна в лицето на стареца. Това, разбира се, беше игра на светлината или сянка на някоя птица, но все пак под бръчките за миг се появи лицето на момчето, което лежеше мъртво до прага на колибата: мъничката уста сякаш се усмихваше. В следващия миг видението изчезна също толкова внезапно, както се беше появило.
Черик махна пръста си от гърдите на стареца и с присвити очи се взря в него, в очакване на нови миражи; после отново отстъпи. Беше направил само три крачки назад, когато вляво от него нещо се размърда. Той се завъртя рязко, вдигна пушката си и стреля. Куршумът се заби в шията на петнисто прасе, което мирно пасеше заедно с останалите край колибите. То като че ли се преметна във въздуха и се стовари в прахта.
Черик отново насочи пушката към стареца. Но той не помръдна, само отвори уста. Гърлото му произведе звука на умиращото прасе. Задавен писък, жалостив и абсурден, който изпроводи Черик, докато се отдалечаваше към джипа. Лок беше запалил двигателя.
— Влизай — рече той. Черик нямаше нужда от допълнително подканяне и направо се метна на предната седалка. В колата беше безумно горещо и вонеше на телесните функции на Щумф, но в нея се намираха в по-голяма безопасност, отколкото през последния един час.
— Това беше прасе — рече той. — Застрелях прасе.
— Видях — отвърна Лок.
— Дъртото копеле… — Черик не довърши думите си. Гледаше двата пръста, с които бе докосвал стареца. — Аз го докоснах — промърмори изумено той. Пръстите му бяха окървавени, макар че мястото, което бе докоснал, беше чисто.