Лок не реагира на думите на Черик, даде на заден, за да обърне, и подкара колата по-далеч от селото, по пътя, който сякаш бе обрасъл още повече за единия час, който бе минал от пристигането им. Видими признаци за преследване нямаше.
Малката фактория южно от Аверио трудно можеше да се определи като цивилизовано място, но вършеше работа. Тук имаше бели лица и чиста вода. За Щумф, чието състояние се бе влошило по обратния път, се грижеше Денси, англичанин с маниерите на обезнаследен граф и лице като начукана пържола. Някога, в момент на трезвеност, беше заявил, че е лекар, и макар да нямаше никакви доказателства за квалификацията си, никой не оспори правото му да се оправя с Щумф. Германецът бе изпаднал в делириум и на моменти буйстваше, но на Денси, чиито малки ръчички бяха отрупани със златни пръстени, като че ли му доставяше удоволствие да се грижи за буйстващия пациент.
Докато Щумф бушуваше под мрежата против комари, Лок и Черик седяха в осветения с лампа сумрак и, докато пиеха, разказаха историята на срещата си с племето. Тетелман, собственикът на складовете към факторията, имаше какво да каже по въпроса, защото познаваше добре индианците.
— От години живея тук — рече той, докато хранеше с ядки мърлявата маймунка, която подскачаше в скута му. — Знам как мислят тези хора. Може да се държат като глупаци, дори страхливци. Изобщо не са такива, повярвайте ми.
Черик изсумтя. Шавливата маймунка го зяпаше с блуждаещ поглед.
— Не направиха нищо срещу нас — каза той, — макар по брой да ни надвишаваха десет пъти. Ако това не е страхливост, какво е?
Тетелман се облегна назад в скърцащия си стол, избута животното от скута си. Лицето му беше изморено и изхабено. Само устните, които непрекъснато мокреше в чашата, имаха някакъв цвят; Лок си помисли, че прилича на стара курва.
— Преди трийсет години — рече Тетелман, — цялата тази територия беше тяхна родина. Никой не я искаше; ходеха си където си искат, правеха каквото си поискат. За нас, белите, джунглата беше мръсна и пълна с болести: изобщо не я искахме. И, разбира се, до известна степен бяхме прави. Тя е мръсна и пълна с болести; но освен това има запаси, които отчаяно желаем: минерали, петрол може би; власт.
— Платихме за тази земя — каза Лок, чиито пръсти нервно гладеха нащърбения ръб на чашата. — Сега всичко това е наше.
— Платили сте? — Тетелман се усмихна презрително. Маймунката се разбърбори в краката му, очевидно също толкова развеселена от това твърдение, колкото и господаря й. — Не. Платили сте, за да си затворят очите, за да можете да я вземете насила. Платили сте за правото да прецакате индианците по всички възможни начини. Това са купили вашите долари, господин Лок. Правителството на тая страна брои месеците, които остават докато всяко племе на тоя субконтинент не бъде изтребено от вас и такива като вас. Няма смисъл да се правите на оскърбени невинни. Твърде дълго съм живял тук…
Черик се изплю на голия под. Думите на Тетелман накараха кръвта му да кипне.
— И щом си толкова умен, защо изобщо си дошъл тук? — попита той търговеца.
— По същата причина като вас — отвърна Тетелман с равен глас, като се загледа в далечината към смътните очертания на дърветата, които растяха на края на парцела земя зад складовете. Силуетите им се поклащаха на фона на небето; от вятъра или от нощните птици.
— Каква е тая причина? — попита Черик, който с усилие сдържаше враждебността си.
— Алчност — отвърна тихо Тетелман, като продължаваше да гледа дърветата. Нещо притича по ниския дървен покрив. Маймунката в краката на Тетелман вирна глава и се ослуша. — Мислех си, също като вас, че мога да направя състояние тук. Дадох си две години, най-много три. Това бяха най-хубавите години от изминалите две десетилетия. — Той се намръщи; каквито и мисли да му минаваха през ума, не бяха приятни. — Рано или късно джунглата те сдъвква и те изплюва.
— Не и мен — каза Лок.
Тетелман извърна погледа си към него. Очите му бяха навлажнени.
— О, да — рече учтиво той. — Изтреблението витае във въздуха, господин Лок. Мога да го надуша. — След това се обърна и погледна през прозореца.
Нещото на покрива вече си имаше компания.
— Нали няма да дойдат тук? — попита Черик. — Няма да ни последват?
Въпросът, произнесен почти шепнешком, копнееше за отрицателен отговор. Колкото и да се опитваше, Черик не можеше да изхвърли от паметта си спомените за предишния ден. Не го притесняваше образът на детския труп; него можеше да заличи. Но старецът — с неговото променящо се, огряно от слънцето лице — и протегнатите длани, сякаш за да покаже някаква стигма, това не можеше да бъде забравено толкова лесно.