— Търся сеньор Щумф — каза той.
Мъжът го погледна въпросително.
— Вие ли сте Лок? — попита той.
— Да.
— Аха. — Мъжът дръпна от цигарата. Издишаният дим вонеше толкова отвратително, че сигурно можеше да предизвика рецидив и у най-упорития пациент. — Аз съм доктор Едсон Коща — каза той и подаде ръка на Лок. — Приятелят ви цяла нощ ви чака да дойдете.
— Какво му има?
— Наранил си е окото — отвърна Едсон Коща, на когото състоянието на Щумф очевидно му бе съвсем безразлично. — Има и малки протърквания по лицето и ръцете. Но не допуска никого до себе си. Сам се лекува.
— Защо? — попита Лок.
Лекарят изглеждаше озадачен.
— Плаща за чиста стая. Доста плаща. Затова го сложих в такава. Искате ли да го видите? Може би ще го отведете оттук?
— Може би — отвърна Лок без особен ентусиазъм.
— Главата му… — рече лекарят. — Има халюцинации.
Без да се впуска в повече обяснения, той тръгна с широка крачка, оставяйки след себе си шлейф от цигарен дим. Минаха през цялата главна сграда и малкия вътрешен двор и се озоваха в стая, която имаше врата със стъкло.
— Тук — каза лекарят. — Вашият приятел. Кажете му, че или плаща повече, или утре си тръгва — изстреля той на прощаване.
Лок погледна през стъклото. Мръснобялата стая беше празна, имаше само едно легло и малка маса, осветена от същата неприветлива светлина, която се промъкваше във всеки ъгъл на тази сграда. Щумф не лежеше в леглото, а клечеше на пода в ъгъла на стаята. Лявото му око беше скрито под обемиста марля, привързана криво-ляво с бинтове около главата.
Лок го беше гледал доста дълго време, преди Щумф да усети, че е наблюдаван. Той бавно вдигна глава. Здравото му око, сякаш за компенсация на загубата на другото, като че ли се беше разширило двойно. В него имаше страх, който стигаше и за двете очи, че дори и за цяла дузина очи.
Предпазливо, като човек, чиито кости са толкова крехки, че се страхува да не ги счупи при най-лекото движение, Щумф се изправи, опирайки се на стената, и отиде до вратата. Не я отвори, а заговори на Лок през стъклото.
— Защо не дойде? — попита той.
— Сега съм тук.
— Трябваше по-рано — каза Щумф. Лицето му бе цялото в кръвоизливи, сякаш го бяха били. — По-рано.
— Имах работа — отвърна Лок. — Какво ти се е случило?
— Всичко е истина, Лок — каза германецът. — Всичко е истина.
— За какво говориш?
— Тетелман ми каза. За бръщолевениците на Черик. За това, че сме изгнаници. Истина е. Те смятат да ни прогонят оттук.
— Сега не се намираме в джунглата — каза Лок. — Няма от какво да се страхуваш тук.
— О, има — рече Щумф, по-оцъклен от всякога. — О, има! Аз го видях…
— Кого?
— Старейшината. От селото. Той беше тук.
— Глупости.
— Тук беше, проклет да си! — отвърна Щумф. — Стоеше там, където си ти сега. Гледаше ме през стъклото.
— Твърде много си пил.
— Случи се с Черик, а сега се случва и с мен. Те ни погубват живота…
Лок изсумтя.
— Аз нямам никакви проблеми — рече той.
— Няма да те оставят да се измъкнеш — каза Щумф. — Никой от нас няма да избяга. Докато не платим компенсация.
— Трябва да освободиш стаята. — На Лок не му се слушаха вече тези глупости. — Казаха ми, че на сутринта ще трябва да си вървиш.
— Не — отсече Щумф. — Не мога да си тръгна. Не мога да си тръгна.
— Няма от какво да се страхуваш.
— Прахта — каза немецът. — Прахта във въздуха. Тя ще ме нареже. Една прашинка ми попадна в окото — само една прашинка — и то започна да кърви така, сякаш повече няма да спре. Не мога да легна в леглото, чаршафът ме дере като пирони. Имам чувството, че петите ми всеки момент ще се разцепят. Трябва да ми помогнеш.
— Как? — попита Лок.
— Плати им за стаята. Плати им, за да мога да остана, докато ти доведеш специалист от Сао Луис. После се върни в селото, Лок. Върни се и им кажи. Не искам земята. Кажи им, че повече не я искам.
— Ще се върна — каза Лок, — но като му дойде времето.
— Трябва да го направиш бързо — продължи да настоява Щумф. — Кажи им, че искам да живея.
Внезапно частично превързаното лице на Щумф се промени и погледът му се устреми покрай Лок към нещо в дъното на коридора. Треперещите му от страх устни промълвиха само една дума:
— Моля.
Изумен от изражението на мъжа, Лок се обърна. Коридорът беше празен, с изключение на няколко дебели пеперуди, които кръжаха около крушката.