— Тук няма нищо — рече той, обръщайки се отново към вратата на стаята на Щумф. Върху армираното стъкло ясно си личаха отпечатъците на две окървавени длани.
— Той е тук — каза германецът, вперил поглед в чудото на кървящото стъкло. Нямаше смисъл Лок да го пита за кого говори. Вдигна ръка и докосна отпечатъците. Те бяха все още влажни и се намираха от неговата страна на стъклото, а не от вътрешната.
— Господи — изпъшка той. Кой би могъл да се промъкне покрай него и да остави отпечатъците, а след това да изчезне незабелязан, след като се беше обърнал само за миг към коридора? Трудно му беше да повярва. Отново огледа коридора. Нямаше никого. Само лампата се поклащаше леко, сякаш бе полъхнал вятър, и пеперудите продължаваха да пърхат с криле. — Какво става тук?
Щумф, който гледаше като омагьосан отпечатъците, леко докосна с пръсти стъклото. При допира от пръстите му изби кръв и запълзя на капки по стъклото. Той не махаше ръцете си, а гледаше към Лок с очи, пълни с отчаяние.
— Виждаш ли? — каза германецът съвсем тихо.
— Какви игрички играеш? — Лок също бе снижил гласа си. — Това е просто някакъв номер.
— Не.
— Не си пипнал болестта на Черик. Не е възможно. Не си го докосвал. Нали се разбрахме, по дяволите. — Лок започна да се ядосва. — Черик ги докосна, а ние не.
Щумф го гледаше почти със съжаление.
— Не бяхме прави — рече тихо той. Пръстите, които не махаше от стъклото, продължаваха да кървят, червените струйки се стичаха по ръцете му. — Това не е нещо, което можеш да подчиниш с бой, Лок. Изплъзва ни се от ръцете. — Той вдигна окървавените си пръсти, усмихвайки се на играта на думи. — Виждаш ли?
Внезапното безнадеждно спокойствие на германеца уплаши Локи. Той сграбчи бравата на вратата и дръпна рязко. Стаята бе заключена. Ключът се намираше от вътрешната страна, където Щумф бе платил да бъде.
— Стой там — каза Щумф. — Стой далеч от мен.
Усмивката му се бе стопила. Лок се опита да отвори с рамо.
— Казах ти да стоиш там — извика Щумф с разтреперан глас. Отстъпи от вратата, когато Лок отново се блъсна в нея. Когато видя, че ключалката скоро ще поддаде, германецът започна да надава разтревожени викове. Лок не му обърна внимание, а продължи да блъска с рамо вратата. Чуха се звуци от разцепване на дърво.
Някъде наблизо Лок чу женски глас, който отговаряше на призивите на Щумф. Нищо, германецът щеше да му падне в ръчичките преди да дойде помощта и тогава, Господ му е свидетел, че щеше да изтрие и последните следи от усмивка по устните на копелето. Продължи да се хвърля срещу вратата с удвоени усилия. Вратата поддаде.
Щумф почувства как в стерилната стая се вмъкна първата струя нечист въздух от външния свят. В импровизираното му убежище проникна само лекичък ветрец, но той носеше със себе си отпадъците на света. Сажди и семена, пърхот, свален от хиляди скалпове, мъхчета, пясък и топчета косми; яркия прах от крилете на пеперуда. Толкова мънички прашинки, че човешкото око можеше да ги види само докато танцуват в някой слънчев лъч; безвредни за повечето живи същества. Но този облак бе смъртоносен за Щумф; само за секунди тялото му се превърна в поле от микроскопични кървящи рани.
Той нададе вой и се затича към вратата, за да я затвори отново, хвърляйки се директно във вихъра от миниатюрни остриета, които разрязваха тялото му. Когато затисна вратата, за да попречи на Лок да влезе, ръцете му се разцепиха. И без това вече не можеше да го удържи. Мъжът разтвори широко вратата и влезе в стаята, като с всяко свое движение предизвикваше нови движения на въздуха, които нараняваха Щумф. Лок сграбчи китката на германеца и под ръката му плътта се разтвори като разрязана с нож.
Зад гърба му жената изкрещя от ужас. Лок осъзна, че Щумф отдавна се е отказал от смеха си, и го пусна. Целият покрит с рани и непрекъснато получаващ нови, Щумф залитна назад, ослепен, и падна до леглото. Убийственият въздух продължаваше да го реже; с всяко агонизиращо потреперване на тялото си той създаваше нови вихри, които разрязваха кожата му.
Пребледнял, Лок се отдалечи от тялото и излезе със залитане в коридора. Пътят му блокираше тълпа от зяпачи, които обаче при приближаването му се разстъпиха встрани, сплашени от едрата му фигура и дивото изражение на лицето. Той се върна обратно по вонящия на болести лабиринт, прекоси двора и влезе в главната сграда. Зърна за миг Едсон Коща, който бързаше насреща му, но не се спря за обяснения.
Във фоайето, което, въпреки късния час, беше пълно с всякакви страдалци, погледът му попадна върху момче, седнало в скута на майка си. Изглежда, си беше наранил корема. Ризата му, която му беше твърде голяма, беше изцапана с кръв; по лицето му се стичаха сълзи. Майката не погледна към Лок, докато той си проправяше път през тълпата. Но момченцето надигна глава, сякаш знаеше, че Лок ще мине покрай него, и на лицето му изгря сияйна усмивка.