От познатите на Лок в магазина на Тетелман нямаше никой; единствената информация, която успя да получи от работниците му, повечето от които бяха толкова пияни, че не можеха да стоят на краката си, беше, че господарят им е отишъл в джунглата предишния ден. Лок издири най-трезвения от тях и го убеди чрез заплахи да го придружи обратно в селото като преводач. Нямаше никаква представа как да се помири с племето. Със сигурност знаеше единствено, че трябва да докаже невинността си. В края на краищата, щеше да каже, нали не той бе дал фаталния изстрел. Имало е недоразумения, разбира се, но лично той не е нанесъл вреда на никой от племето. И, честно казано, как така ще го нараняват? Ако искат да го накажат по някакъв начин, той е донякъде склонен да изпълни исканията им. Не са ли получили вече удовлетворение? Напоследък беше станал свидетел на твърде много страдания. Искаше да изкупи вината си. Готов е да изпълни всичко, което пожелаят, стига да е в границите на разумното. Всичко, само и само да не умре като другите. Дори ще върне земята.
Пътят беше ужасен и навъсеният му спътник непрекъснато се оплакваше, но Лок се правеше, че не го чува. Нямаше време за губене. Двигателят на джипа се възмущаваше при всяка акробатика, която изискваха от него, и шумното им придвижване взриви цялата джунгла от двете страни на пътя с репертоара си от вой, кашляния и стържещи звуци. Това е страшно, гладно място, помисли си Лок и за пръв път от пристигането си на този субконтинент го намрази с цялото си сърце. Тук беше невъзможно да планират събития; в най-добрия случай човек можеше да се надява да получи временна ниша, в която да подиша между две процъфтяващи поколения.
Половин час преди здрачаване, изтощени от пътуването, те пристигнаха до покрайнините на селото. Мястото изобщо не се беше променило от последното му идване тук, но кръгът от колиби определено не беше обитаван. Вратите зееха; племенните огньове, които винаги горяха, сега представляваха кръгове от пепел. Докато влизаше в селището, той не срещна ничий поглед — нито на дете, нито на прасе. Щом стигна до центъра на кръга, той се спря и се огледа в търсене на нещо, което да му подскаже какво се е случило тук. Но не откри нищо. Толкова беше уморен, че вече не се страхуваше от нищо и след като събра последните остатъци от силите си, извика в тишината:
— Къде сте?
Два папагала макао с блестящо червено оперение излетяха с крясъци от дървото в най-далечния край на селото. След няколко секунди от гъсталака се появи фигура. Не беше някой от племето, а Денси. Той се спря за миг, преди да излезе на светло; след като разпозна Лок, на лицето му се разля широка усмивка и той навлезе в селото. След него, шумолейки в храстите, излязоха и останалите. Сред тях беше Тетелман, както и няколко норвежци, водени от мъж на име Бьорнстрьом, когото Лок бе срещал за кратко във факторията. Лицето му под изсветлялата от слънцето коса приличаше на сварен рак.
— Господи, какво правиш тук? — попита Тетелман.
— Бих могъл да те питам същото — отвърна сухо Лок.
Бьорнстьом даде знак на тримата си спътници да свалят пушките и излезе напред с учтива усмивка на лицето.
— Господин Лок — каза норвежецът, протягайки облечената си в кожена ръкавица ръка. — Радвам се да се срещнем.
Лок погледна с отвращение към изцапаната ръкавица и Бьорнстрьом я свали с виновна усмивка. Ръката отдолу беше идеално чиста.
— Моите извинения — рече той. — Тъкмо работехме.
— Върху какво? — попита Лок, чувствайки как жлъчката му се качва в гърлото.
Тетелман се изплю.
— Върху индианците — отвърна той.
— Къде е племето? — попита Лок.
Отговори му отново Тетелман:
— Бьорнстрьом твърди, че има права над тази територия…
— Племето — повтори настоятелно Лок. — Къде е?
Норвежецът си играеше с ръкавицата.
— Земята ли купихте от тях или какво? — попита Лок.
— Не съвсем — отвърна Бьорнстрьом. Английският му, също като профила, беше безупречен.
— Заведете го — предложи Денси с известен ентусиазъм. — Нека сам да види.
Бьорнстрьом кимна.
— Защо не? — рече той. — Не пипайте нищо, господин Лок. И кажете на шофьора си да не мърда от мястото си.
Денси вече се беше обърнал и вървеше към храсталака; Бьорнстрьом поведе Лок през селото до тунела, който бяха изсекли в гъстия храсталак. Лок едва успяваше да не изостава; с всяка следваща крачка краката му го слушаха все по-малко. В тоя край земята беше здраво утъпкана. Листа и цветове на орхидеи се бяха смесили с пропитата с влага земя.