Бяха изкопали яма в малко сечище, което се намираше на стотина ярда от селото. Не беше дълбока тази яма, нито пък беше широка. Преобладаваше смесеният мирис на бензин и гасена вар.
Тетелман, който беше стигнал до сечището преди Лок, отстъпи от ръба на изкопа, но Денси не беше толкова чувствителен. Той заобиколи до другия край на ямата и махна на Лок да погледне съдържанието й.
Племето вече се разлагаше. Лежаха така, както ги бяха нахвърляли вътре, в миш-маш от гърди, задници, лица и крайници, тук-там телата им бяха оцветени в лилаво и черно. Над ямата кръжаха множество мухи.
— Възпитание — отбеляза Денси.
Лок гледаше към Бьорнстрьом, който заобиколи ямата и отиде да застане до Денси.
— Всичките ли са тук? — попита той.
Норвежецът кимна.
— С един удар — рече той, като произнасяше отчетливо всяка една дума.
— Одеяла — обяви името на оръжието Тетелман.
— Но толкова бързо… — промърмори Лок.
— Много е ефикасно — рече Денси. — И трудно за доказване. Ако изобщо някой попита.
— Болестта е нещо естествено — отбеляза Бьорнстрьом. — Нали? Също като дърветата.
Лок бавно поклати глава; очите го бодяха.
— Чувам хубави неща за вас — каза му Бьорнстрьом. — Може да се сработим.
Лок дори не направи опит да отговори. Останалите от норвежката групичка бяха оставили пушките си на земята и сега отново се заловиха за работа — да хвърлят в ямата останалите тела от самотната купчина до нея. Сред труповете Лок съзря дете, както и старец, когото тъкмо в този момент вдигаха от купчината. Когато го залюляха над ръба на ямата, тялото изглеждаше като лишено от стави. Затъркаля се надолу и застина с лицето нагоре, с вдигнати над главата ръце сякаш искаше да изрази пълното си подчинение или може би да ги пропъди. Това, разбира се, беше старейшината, срещу когото се бе изправил Черик. Дланите му все още бяха червени. В слепоочието му се виждаше кръгличка дупка от куршум. Очевидно болестта и отчаянието не се бяха оказали чак толкова ефективни.
Лок гледаше как хвърлят в общия гроб втори труп, после трети. От другата страна на ямата Бьорнстрьом палеше цигара. Той улови погледа на Лок.
— Ето така — рече той.
Зад гърба на Лок се разнесе гласът на Тетелман:
— Мислехме, че няма да се върнеш — каза той, вероятно за да оправдае съдружието си с Бьорнстрьом.
— Щумф е мъртъв — каза Лок.
— Какво пък, значи за нас ще остане по-голям дял — каза Тетелман, като се приближи до него и отпусна ръка върху рамото му. Лок не отговори; просто гледаше надолу към телата, които вече засипваха с гасена вар, и едва усещаше топлината, която се стичаше надолу по тялото му от мястото, където го бе докоснал Тетелман. Мъжът бе свалил ръката си и гледаше с отвращение разрастващото се кърваво петно върху ризата на Лок.
Здрач над кулите
Фотографиите на Мироненко, които бяха показали на Балард в Мюнхен, не му дадоха почти никаква информация. Само една или две от снимките на човека от КГБ бяха анфас, а повечето от останалите бяха размазани и зърнести, което показваше, че са заснети тайно. Балард не се притесняваше особено. От дългия си, понякога горчив опит знаеше, че окото лесно може да бъде излъгано; но нали има и други способности — остатъци от сетива, излезли от употреба в съвременния живот — които той се бе научил да задейства и с тяхна помощ надушваше и най-дребните признаци за предателство. Точно тези си таланти щеше да използва при срещата си с Мироненко. С тяхна помощ щеше да измъкне истината от него.
Истината? Именно в това се състоеше главоблъсканицата, защото не беше ли точно искреността най-добрата тактика в този контекст? В продължение на единайсет години Сергей Захарович Мироненко оглавяваше отдел „С” на КГБ и имаше достъп до най-засекретената информация за разпределението на съветските тайни агенти на Запад. Но през последните седмици той се беше разочаровал от настоящите си началници и беше готов да загърби дълга си, което стана известно на британските тайни служби. В замяна на немалкото усилия, които щяха да бъдат положени в негов интерес, той се задължаваше да действа като агент в редиците на КГБ за период от три месеца, след което щеше да бъде приет в обятията на демокрацията и скрит там, където нямаше да могат да го докопат отмъстителните му повелители. На Балард се беше паднала честта да се срещне лице в лице с руснака, с надеждата да разбере дали неприязънта на Мироненко към неговата идеология е искрена или престорена. Балард знаеше, че не трябва да търси отговора в думите на Мироненко, а в едва забележимите оттенъци на поведението му, които можеше да долови единствено инстинктът.