Окото без клепач помътня от покорство.
— Да — отговори Плямпалото.
— Да, господин Поло.
— Да, господин Поло.
Демонът сви опашка като бито куче.
— Можеш да се изправиш.
— Благодаря, господин Поло.
Плямпалото се изправи. Не беше приятна гледка, но бе истинска наслада за очите на Джак.
— Въпреки всичко ще те пипнат — каза демонът.
— Кои?
— Знаеш кои — отговори колебливо създанието.
— Назови ги.
— Велзевул — отговори Плямпалото, гордо да назове стария си господар. — Могъщите. Самият Ад.
— Едва ли — каза замислено Поло. — Не и щом си обвързан с мен като доказателство за уменията ми. Не съм ли по-добър от тях?
Окото се намръщи.
— Не съм ли?
— Да — призна кисело Плямпалото. — Да. По-добър си от тях.
Беше започнало да трепери.
— Студено ли ти е? — попита Джак.
Плямпалото кимна с вид на изгубено дете.
— Значи имаш нужда от физическо натоварване. По-добре се върни в къщата и започни да разчистваш.
Бесът изглеждаше смутен, дори разочарован от тази заръка.
— Само това? — попита недоверчиво. — И никакви чудеса? Никаква Хубава Елена? Никакво летене?
Мисълта да полети в този снежен следобед накара Поло да потръпне. Той беше човек с обикновени вкусове — всичко, което искаше от живота, бе любящи деца, уютен дом и добра търговска цена на корнишоните.
— Никакво летене.
Докато се тътреше по пътеката към къщата, Плямпалото, изглежда, бе осенено от идеята за нова дяволия. Обърна се към Поло с раболепно, но несъмнено самодоволно изражение.
— Мога ли само да кажа нещо? — попита демонът.
— Говори.
— Ще бъде честно да те информирам, че се счита за неблагочестиво човек да има каквито и да било контакти с такива като мен. Дори за еретично.
— Нима?
— О, да — потвърди Плямпалото, ентусиазирано от своето пророчество. — Изгаряли са хора и за по-малко.
— Не и през този век — рече Поло.
— Но Серафимите ще видят — настоя бесът. — А това означава, че никога няма да отидеш на онова място.
— Кое място?
Плямпалото се напъна да произнесе специалната дума, която бе чуло от Велзевул.
— Рая — изрече триумфално то. На лицето му разцъфна противна усмивка. Това бе най-хитрият му ход до момента — изопачаване на теологията.
Джак кимна бавно и започна да дъвче долната си устна.
Демонът навярно му казваше истината: Домакинът на светци и ангели едва ли щеше да погледне благосклонно на връзката му с подобно създание. Достъпът до райските градини сигурно вече му бе забранен.
— Е — рече накрая той. — Знаеш какво имам да кажа по въпроса, нали?
Плямпалото го изгледа намръщено. Не, не знаеше. После доволната му усмивка помръкна, защото проумя накъде бие Поло.
— Какво казвам? — попита Джак.
Победен, демонът промърмори фразата:
— Che sera, sera.
Поло се усмихна.
— Все още има надежда за теб — рече той и го преведе през прага, като затвори вратата с почти ведро изражение.
Кървав свински блус
Можете да помиришете децата, преди да ги видите, да подушите застоялата им млада пот в коридорите със зарешетени прозорци, киселия им дъх, немитите им глави. И да чуете сподавените им заради правилата гласове.
Не тичай. Не викай. Не свири с уста. Не се бий.
Наричаха го Дом за временно задържане на непълнолетни закононарушители, но си беше жив затвор. Имаше ключалки, ключове и надзиратели. Либералните жестове бяха малко, нарядко и не можеха да скрият напълно истината; „Тетърдаун“ беше просто затвор с по-ласкаво наименование и обитателите му го знаеха.
Не че Редман хранеше някакви илюзии за бъдещите си ученици. Те не бяха стока и с основание бяха под ключ. Повечето от тях биха ви ограбили, още щом ви видят; биха ви осакатили, ако им хрумне, без да се замислят. Редман имаше зад гърба си достатъчно години полицейска служба, за да вярва в лъжите на социологията. Познаваше жертвите, познаваше и хлапетата. Те не бяха криворазбрани умствено изостанали деца — те бяха бързи, безскрупулни и аморални като бръснарските ножчета, които криеха под езиците си. Нямаха нужда от сантименталности, просто искаха да бъдат освободени.
— Добре дошли в „Тетърдаун“.