От толкова близо тялото й миришеше приятно. Очевидно някой бе идвал същата сутрин, за да я измие и нахрани. Сега Редман забеляза, че коритото й е пълно с някаква помия — остатък от вчерашната й дажба. Не беше я докоснала; изглежда, не беше лакома.
Не след дълго свинята му се насити, завъртя се на чевръстите си крачета и с тихо грухтене се върна в прохладната вътрешност на кочината. Аудиенцията беше приключила.
Същата вечер Редман отиде да потърси Лейси. Момчето бе преместено от Болничното отделение в самостоятелна вехта стая. Очевидно в общата спалня момчетата продължаваха да го тормозят и този уединен затвор бе единственото решение. Редман го завари да седи върху килим от стари комикси с поглед, прикован в стената. Пъстрите корици на комиксите караха лицето му да изглежда по-бледо от всякога. Лепенката бе изчезнала от носа му и синината бе започнала да придобива жълтеникав оттенък.
Редман се здрависа с Лейси и момчето завъртя очи към него. Беше се променило много от последната им среща. Сега изглеждаше спокойно, дори хрисимо. Ръкостискането им — ритуал, който Редман изпълняваше с всяко срещнато извън работилницата момче — бе вяло.
— Добре ли си?
Лейси кимна.
— Харесва ли ти да бъдеш сам?
— Да, сър.
— Рано или късно ще трябва да се върнеш в общата спалня.
Момчето поклати глава.
— Знаеш, че не можеш да останеш тук завинаги.
— О, да, знам, сър.
— Ще трябва да се върнеш.
Лейси кимна. Сякаш изобщо не бе осмислил чутото. Отгърна един комикс за Супермен и се загледа с невиждащ поглед в мръсната страница.
— Слушай, Лейси. Искам двамата с теб да се разбираме. Става ли?
— Да, сър.
— Не мога да ти помогна, ако ме лъжеш. Нали?
— Не можете.
— Защо ми спомена името на Кевин Хенеси миналата седмица? Знам, че той вече не е тук. Избягал е, нали?
Лейси продължи да се взира в трицветния герой на страницата.
— Нали?
— Тук е — каза много тихо момчето. Сега изглеждаше смутено. Пролича си по гласа му и по намръщеното му лице.
— Ако е избягал, защо ще му е да се връща? Не ми звучи особено логично, а на теб?
Лейси поклати глава. Носът му се запуши от текналите сълзи и думите му прозвучаха приглушено, но все пак достатъчно ясно.
— Той никога не си е тръгвал.
— Какво? Искаш да кажеш, че изобщо не е бягал?
— Той е умен, сър. Не познавате Кевин. Умен е.
Лейси затвори комикса и вдигна очи към Редман.
— В какъв смисъл?
— Той планира всичко, сър. Всичко.
— Бъди по-ясен.
— Няма да ми повярвате. Няма да ми повярвате и това ще бъде краят. Той ви слуша в момента, той е навсякъде. Стените не означават нищо за него. Не означават нищо за някой, който е мъртъв.
Мъртъв. Толкова кратка дума, а го остави без дъх.
— Той може да идва и да си тръгва — продължи Лейси — винаги, когато пожелае.
— Да не искаш да кажеш, че Хенеси е мъртъв? Внимавай, Лейси.
Момчето се поколеба; разбираше, че върви по силно изопнато въже и е на път да загуби своя защитник.
— Вие ми обещахте — каза внезапно с леден глас.
— Обещах ти, че никой няма да те нарани. Така е. Не го казах напразно. Но това не означава, че можеш да ми разправяш лъжи, Лейси.
— Какви лъжи, сър?
— Хенеси не е мъртъв.
— Мъртъв е. Всички го знаят. Обеси се. При прасетата.
Редман си бе имал работа с много опитни лъжци и смяташе, че е в състояние да разбере кога го лъжат. Познаваше всички издайнически признаци. Но момчето не проявяваше нито един от тях. То говореше истината. Редман го усещаше с костите си.
Истината, цялата истина и само истината.
Което не означаваше, че казаното от Лейси е вярно. Момчето просто му казваше това, което то смяташе за вярно. То вярваше, че Хенеси е починал. Това не доказваше нищо.
— Ако Хенеси е мъртъв…
— Мъртъв е, сър.
— Ако е мъртъв, как е възможно да бъде тук?
Лейси изгледа Редман без следа от лукавство.
— Не вярвате ли в духове, сър?
Отговорът беше толкова логичен, че смути бившия полицай. Хенеси е мъртъв и все пак е тук. Следователно е призрак.
— Не вярвате ли, сър?
Момчето не задаваше риторичен въпрос. То искаше, не, то държеше да получи смислен отговор на смисления си въпрос.