Не сдържах усмивката си.
— Това не са някакви малки свещени гранати. Искам да ги дам на семейство Куинлан, така че да могат да сложат по една на всеки перваз и всеки праг.
— Мислите, че ще дойдат за тях?
— Не, но момичето го е поканило и само тя може да оттегли поканата, а е мъртва. Докато не хванем копелето, е по-добре да играем на сигурно, отколкото после да съжаляваме.
Той се поколеба, след това кимна.
— Ще ида до църквата. Ще видя какво мога да направя — после се отправи към вратата.
— И, шерифе?
Той спря и се обърна към мен.
— Искам тази съдебна заповед в ръцете си, преди да тръгнем. Нямам намерение да отговарям на обвинения в убийство.
Той кимна някак нервно, поклащайки глава като онези фигурки на кучета, които можете да видите на задните седалки на колите.
— Ще я имате, госпожице Блейк — той излезе, затваряйки вратата след себе си.
Останах сама с мъртвото момиче. Тя лежеше бледа и неподвижна и ставаше все по-студена и по-мъртва. Ако станеше, както родителите й искаха, щеше да е за постоянно. И щеше да е моя работа да го извърша. Край леглото имаше разхвърляни учебници, сякаш беше учила преди той да дойде. Затворих един от учебниците с крака си, като внимавах да не го разместя. Висша математика. Беше учила висша математика, преди да си облече бодито и да се гримира. Мамка му.
12
Докато чакахме съдебната заповед, разговарях със семейството. Не беше любимото ми занимание, но беше необходимо. Това не бе случайна атака, което означаваше, че вероятно са познавали вампира или са го познавали, преди да умре.
Всекидневната беше в познатата пастелна тема с доминиращ син цвят. Бет Сейнт Джон бе направила кафе. Беше накарала Лари да носи таблата. Предполагам, че не искаше да види тялото отново. Не мога да кажа, че я винях. Бях виждала по-кървави местопрестъпления, много по-кървави, но всяка смърт си има специфична мъчителност. Имаше нещо особено сърцераздирателно в Ели Куинлан, просната върху сладките розови чаршафи, а аз дори не я бях познавала. Бет Сейнт Джон от своя страна я познаваше. Това правеше нещата тежки.
Семейството се беше сгушило на бяла кушетка. Мъжът беше едър, не дебел, а квадратен като защитник от футболен отбор. Имаше къса черна коса, която беше започнала да посивява приятно по слепоочията. Много изискано. Лицето му беше червендалесто, нямаше тен, но въпреки това имаше цвят. Беше облечен с бяла риза, разкопчана около врата, но на ръкавите му все още стояха копчетата за ръкавели. Лицето му беше силно изопнато, неподвижно, като маска, сякаш под повърхността ставаше нещо съвсем различно. Изглеждаше спокоен, овладян, но усилието се отразяваше по кожата му. В тъмните му очи блестеше гняв.
Беше преметнал ръка през раменете на жена си. Тя се бе облегнала на него и тихичко ридаеше със затворени очи, сякаш това щеше да направи нещата по-леки. Гримът й се беше размазал по бузите на дълги разноцветни вадички, подобни на разлято гориво. Имаше гъста черна коса, оформена в някаква сложна къса прическа, която изглеждаше твърде стегната, че човек да посмее да я докосне. Носеше дамска блуза с дълги ръкави с изящен цветен мотив, в който преобладаваше розовата гама. Панталоните й бяха в сходно розово. Единствените й бижута бяха изящен златен кръст и брачна халка.
Момчето беше горе-долу с моя ръст и тънко като върба. Все още не беше достигнал пика на растежа си и това го правеше да изглежда по-малък, отколкото беше. Лицето му имаше онази перфектна мека кожа, която говореше, че никога не е имал пъпка, а бръсненето е далечна мечта. Ако момичето беше на седемнадесет, той трябваше да е най-малкото на петнадесет, може би шестнадесет години. Можеше да мине за дванадесетгодишен. Идеалната жертва, с изключение на очите и начина, по който се държеше. Дори и насред скръбта със следите от сълзи, засъхващи по лицето му, изглеждаше сигурен в себе си, овладян. В очите му прозираше пъргав ум и ярост, която щеше да държи побойниците настрани.
Косата му имаше идеално черния цвят на баща му, но все още беше по детски нежна, вероятно подобна на естествената коса на госпожа Куинлан, преди да я усмърти с прическата си.
В скута му лежеше малък черен пудел. Той беше джафкал като автоматично оръжие, джаф-джаф-джаф, докато не го бе вдигнал и гушнал. От малката му къдрава муцуна се носеше ниско ръмжене.
— Тихо, Рейвън — каза момчето и го потупа по главата, възнаграждавайки го по този начин за ръмженето.
Кучето изръмжа отново и той отново го потупа. Реших да не му обръщам внимание. Сметнах, че мога да се справя с пудела, ако се разбеснееше. Бях въоръжена.