— Г-н и г-жа Куинлан, казвам се Анита Блейк. Трябва да ви задам няколко въпроса.
— Прободохте ли тялото? — попита мъжът.
— Не, г-н Куинлан, с шерифа се разбрахме да почакаме двадесет и четири часа.
— Безсмъртната й душа е в опасност. Искаме това да се направи сега.
— Ако утре вечер все още искате да го направя, ще го направя.
— Искаме да бъде направено сега — стискаше жена си много здраво, а пръстите му се забиваха в рамото й.
Тя отвори очи и примигна към него.
— Джефри, моля те, нараняваш ме.
Той преглътна тежко и отпусна хватката си.
— Съжалявам, Сали, съжалявам — изглежда извинението отне част от гнева му. Изражението на лицето му омекна. Той поклати глава. — Трябва да спасим душата й. Тя е мъртва, но душата й остава. Трябва да спасим поне нея.
Имаше време, когато и аз вярвах в това. Вярвах до мозъка на костите си, че всички вампири са зли. Вече не бях толкова сигурна. Познавах твърде много, които не изглеждаха толкова лоши. Разпознавах злото, щом го почувствах, и те не бяха това. Не знаех какво представляват, но бяха ли прокълнати? Според католическата църква, да, бяха прокълнати и същото важеше за момичето на горния етаж. Но пък според католическата църква и аз бях такава. Бях станала член на епископалната, когато католическата отлъчи всички възкресители.
— Католик ли сте, г-н Куинлан?
— Да, какво значение има това?
— Отгледана съм като католичка. Така че разбирам вярванията ви.
— Това не са вярвания, госпожице… Как е името ви?
— Блейк, Анита Блейк.
— Това не са вярвания, госпожице Блейк. Това са фактите. Безсмъртната душа на Ели е в опасност от вечно проклятие. Трябва да й помогнем.
— Разбирате ли какво ме молите да направя? — попитах аз.
— Да я спасите.
Поклатих глава. Госпожа Куинлан ме гледаше. Очите й бяха много настоятелни. Бях готова да се обзаложа, че мога да предизвикам малък семеен спор.
— Ще забия кол в сърцето й и ще отрежа главата й.
Премълчах факта, че вече извършвах повечето екзекуции с пушка от близко разстояние. Беше мърлява работа и имаше нужда от затворен ковчег, но беше много по-лесно за мен и по-бърза смърт за вампира.
Г-жа Куинлан започна да плаче отново, сгушена в съпруга си. Беше заровила лице в него, размазвайки грима си по чистата му бяла риза.
— Нима се опитвате да разстроите жена ми?
— Не, господине, но искам да осъзнаете, че след две нощи Ели ще се вдигне като вампир. Ще върви и ще говори. Евентуално ще може да се навърта около вас. Ако я пронижа с кол, ще е просто мъртва.
— Тя вече е мъртва. Искаме да си свършите работата — отвърна той.
Г-жа Куинлан не ме поглеждаше. Или вярваше в същите неща като съпруга си, или не искаше да спори с него. Дори и за да продължи съществуването на дъщеря си.
Оставих нещата така. Можех да изчакам двадесет и четири часа. Съмнявах се, че господин Куинлан ще промени мнението си, но таях надежда за госпожа Куинлан.
— Пуделът винаги ли лае непознатите?
И тримата примигнаха насреща ми като зайци срещу фарове. Смяната на темата беше твърде рязка за изпълнените им със скръб глави.
— Това пък какво общо има? — попита той.
— Някъде отвън има вампир убиец. Ще го хвана, но ми трябва помощта ви. Така че, моля ви, просто отговорете на въпросите ми по най-добрия възможен начин.
— Какво общо има кучето?
Въздъхнах и отпих от кафето си. Той току-що беше открил дъщеря си мъртва. Бях сигурна, че си е втълпил, че е убита и изнасилена. Ужасът от това му осигуряваше малко търпение от моя страна, но то вече започваше да се изчерпва.
— Пуделът се скъса да лае, когато влязох през вратата. Винаги ли лае, когато някой непознат влезе в къщата?
Момчето усети накъде бия.
— Да, Рейвън винаги лае по непознатите.
Игнорирах родителите му и започнах да разговарям с най-разбрания човек в стаята.
— Как се казваш?
— Джеф — отвърна той.
Господи, Джефри-младши, естествено.
— Колко пъти трябва да дойда до къщата преди Рейвън да престане да ме лае?
Той се замисли върху това, прехапвайки долната си устна, наистина се замисли. Госпожа Куинлан се изправи и застана малко встрани от съпруга си.
— Рейвън винаги лае, когато някой дойде до вратата. Дори и да ви познава.
— Тази вечер лаеше ли?
Родителите се намръщиха насреща ми, но Джеф отговори:
— Аха. Лаеше като луда, докато Ели не я пусна в стаята си, точно след мръкване. Ели я пусна вътре, а след няколко минути Рейвън слезе обратно по стълбите.
— Как открихте тялото?
— Рейвън започна да лае отново и не искаше да спре. Ели не я пускаше да влезе, а винаги го прави. Имам предвид, че мен не ме пуска в стаята си, но Рейвън винаги може да влезе, дори когато Ели иска да е сама — от големите му очи се изтърколи сълза. — Отидох и повиках тате.