— Какво е това? — прошепна Лари.
— Какво виждаш? — попитах аз.
— Мисля, че е призрак. Просто никога преди не съм виждал някой да се материализира — протегна се, сякаш да го докосне.
Сграбчих китката му преди въобще да успее да го достигне. Почувствах как силата му лумва и оживява като прилив на вятър, който би трябвало да отмести косата от лицето ми.
Кръгът внезапно се разшири, като обектив на камера, който се разтваря. Мъртвите започнаха да се пробуждат под обединената ни мощ като съчки, докоснати от огъня. Силата ни се разпростря над тях и те ни издадоха тайните си. Парченца мускули, изсъхнали до кости, зеещи черепи, всички парчета бяха там. Всичко, което трябваше да направим, бе да ги повикаме. Още два призрака се издигнаха като пушек от земята. Това бяха много активни призраци за толкова малко и толкова старо гробище. И всички бяха ядосани от това, че са обезпокоени. Нивото на враждебност беше необичайно.
Обединяването на силите ни не беше удвоило кръга, беше го учетворило.
Най-близкият призрак стоеше като бял стълб от пламък. Беше силен, могъщ. Напълно оформен призрак в гробище, което не бе виждало погребение от над двеста години.
Аз се взирах в него. Лари се взираше в него. Докато не го докосвахме, бяхме в безопасност. По дяволите, бяхме в безопасност, дори и да го докоснехме. Призраците не могат да причинят физически наранявания, не наистина. Могат да ви сграбчат, но ако ги игнорирате, отпадат. Ако им обръщате внимание, могат да са досадни. Плашещи, но ако дух причини истинска вреда, значи не е просто призрак. Демон, зъл омагьосан мъртвец, но не и нормален призрак.
Докато се взирах в потрепващата форма, въобще не бях сигурна, че това е обикновен призрак. Призраците се износват. Превръщат се във витаещи форми, които обикновено не се материализират, в горещи точки, които могат да разтърсят човек, а след това просто в места, от които те побиват тръпки. Призраците не са вечни. Тези изглеждаха адски солидни. За призраци.
— Спрете! — изкрещя мъжки глас.
Двамата с Лари се обърнахме към гласа. Магнус Бувие се препъваше по противоположния склон на планината. Косата му падаше върху лицето и скриваше от лунната светлина всичко, освен очите му. Очите му светеха в мрака, отразявайки светлини, които не можех да видя.
— Спрете!
Размахваше ръце. Ризата му с дълги ръкави беше измъкната от дънките. Докосна кръга от вятър и замръзна. Вдигна ръцете си нагоре, сякаш се опитваше да го докосне.
В рамките на една вечер двама души, които можеха да почувстват силата. Необичайно, но някак готино. Ако Магнус не бягаше от полицията, можехме да седнем и да си поговорим хубаво за това.
— Казахме ви да стоите по-далече от тази земя, г-н Бувие — обади се Стърлинг.
Бувие го погледна бавно, извръщайки глава, сякаш съсредоточаването върху нещо различно от силата беше трудно.
— Опитахме се да се държим добре — продължи Стърлинг. — Но повече няма да сме мили. Боу.
Зареждането на пушка-помпа е доста ясно отличим звук. Обърнах се в неговата посока с пистолет в ръка. Не си спомням да съм се замисляла за това. Просто гледах към Боу над дулото на пистолета си. Той държеше пушка в ръце, но не я беше насочил към нищо. Това го спаси. Знаех, че ако беше насочена някъде около нас, щях да го застрелям.
Все още виждах двойно. Можех да видя гробището зад очите си на място, където няма зрителни нерви. Гробището беше мое. Познавах телата. Познавах призраците. Знаех къде лежат всички парчета. Гледах над пистолета и виждах Боу и пушката, но в главата ми мъртвите все още се протягаха за разпръснатите си части.
Призраците бяха все така реални. Силата ги беше раздвижила. Щяха да танцуват и да се люлеят самостоятелно за известно време. Но пак щяха да изчезнат в земята. Има повече от един начин да вдигнеш мъртвите, но не за постоянно.
Не можех да отклоня очи от пушката, за да видя какво прави Бувие.
— Анита, моля те, не вдигай мъртвите — в изненадващо дълбокия му глас имаше молба.
Преборих се с желанието да погледна към него.
— Защо не, Магнус?
— Разкарай се от земята ми — обади се Стърлинг.
— Тази земя не е твоя.
— Разкарай се от земята ми или ще бъдеш застрелян за нарушаване на границите на имота.
Боу хвърли поглед към мен.
— Г-н Стърлинг?
Много внимаваше пушката да остане отпусната и безопасна в ръцете му.
— Боу, покажи му, че сме сериозни.
— Г-н Стърлинг — повтори той малко по-настоятелно.
— Прави това, за което ти плащам — каза Стърлинг.
Той започна да вдига пушката към рамото си, но бавно, като ме наблюдаваше.