— Не го прави — казах аз.
Изпуснах изцяло дъх, докато тялото ми не стана неподвижно и тихо. Не съществуваше нищо, освен пистолета и това, в което се бях прицелила.
Боу наведе пушката.
Аз си поех въздух и казах:
— Сега я остави на земята.
— Госпожице Блейк, това не е ваша работа — каза Стърлинг.
— Няма да застреляте някого за нарушаване на границите на парче земя, докато аз гледам.
И Лари беше извадил пистолета си. Не беше насочен към никого конкретно, за което бях благодарна. Насочените пистолети имат навика да гърмят, ако не знаеш какво правиш.
— На земята, Боу, веднага. Няма да моля трети път.
Той остави пушката на земята.
— Аз ти плащам заплатата.
— Не ми плащате достатъчно, че да ме убият.
Стърлинг изпусна разгневено възклицание и се придвижи напред, сякаш сам щеше да вдигне оръжието.
— Не го докосвай, Реймънд. Ще кървиш толкова лесно, колкото и всеки друг.
Той се обърна към мен.
— Не мога да повярвам, че ме държиш на мушка на собствената ми земя.
Наведох ръката с пистолета съвсем леко — започва да трепери, ако човек задържи позата за стрелба твърде дълго.
— Аз не мога да повярвам, че сте накарали Боу да дойде въоръжен. Знаехте, че малкото ми представление ще привлече Бувие. Знаехте и сте го планирали. Студенокръвно копеле такова.
— Г-н Къркланд, нима ще й позволите да ми говори по този начин? Аз съм клиент.
Лари поклати глава.
— Съгласен съм с нея по този въпрос, г-н Стърлинг. Щяхте да направите засада на този мъж. Да го убиете. Защо?
— Добър въпрос — казах аз. — Защо се страхувате толкова много от семейство Бувие? Или се страхувате само от него?
— Не се страхувам от никого. Хайде, тръгвайте, ще ви оставим с новия ви приятел — той се отдалечи, а останалите го последваха.
Боу като че ли се поколеба.
— Ще ти донеса пушката — казах аз.
Той кимна.
— Предположих.
— За теб ще е по-добре да не ме чакаш долу с друго оръжие.
Той ме изгледа една дълга минута. Изгледа и двама ни, после поклати глава.
— Прибирам се вкъщи при жена си.
— Направи го, Боу — казах аз.
Той се отдалечи, а черният му шлифер се развяваше около краката. Поколеба се, след това каза:
— Оттук насетне не участвам. Парите не могат да се харчат, ако си мъртъв.
Познавах неколцина вампири, които не биха се съгласили с него, но отвърнах:
— Радвам се да го чуя.
— Просто не искам да ме застрелят — отвърна той и се отдалечи надолу по склона, скривайки се от поглед.
Стоях с браунинга, насочен към небето. Обърнах се бавно и огледах планинския връх. Бяхме сами, само ние тримата. Тогава защо не исках да прибера оръжието си?
Магнус пристъпи по склона и спря. Вдигна слабите си ръце към заредения с енергия въздух. Прокара пръсти надолу по него сякаш беше вода. Почувствах вълничките от докосването му като тръпка по кожата си, като вибрация през магията ми.
Не, все още нямаше да прибирам пистолета.
— Какво беше това? — попита Лари. Неговото оръжие също беше още извадено и насочено към земята.
Бувие премести блестящите си очи към Лари.
— Той не е некромант, Анита, но е повече, отколкото изглежда.
— Не сме ли всички така? — отвърнах аз. — Защо не искаш да вдигам мъртвите, Магнус?
Той ме изгледа. Очите му бяха пълни с проблясващи светлинки, като отражения във вир, но отраженията бяха на неща, които ги нямаше.
— Отговори ми, Магнус.
— Или какво? — попита той. — Ще ме застреляш?
— Може би.
Склонът го правеше по-нисък от мен, така че го гледах отгоре.
— Не вярвах, че някой може да вдигне толкова стари мъртъвци без човешко жертвоприношение. Смятах, че ще вземеш парите на Стърлинг, ще се опиташ, ще се провалиш и ще си тръгнеш.
Той отново пристъпи напред и прокара ръце по силата, сякаш я изпитваше. Сякаш не беше сигурен, че може да навлезе в нея. Докосването накара Лари да ахне.
— С тази сила можеш да вдигнеш част от тях, може би достатъчно от тях — каза Магнус.
— Достатъчно за какво? — попитах аз.
Той погледна нагоре към мен, сякаш не бе възнамерявал да говори на глас.
— Не бива да вдигате мъртвите на тази планина, Анита, Лари. Не бива.
— Посочи ми причина да не го правя — казах аз.
Той ми се усмихна.
— Предполагам, че няма да стане само защото помолих?
Поклатих глава.
— Не, няма.
— Щеше да е толкова по-лесно, ако омаята ти действаше — той пристъпи още една крачка нагоре по склона. — Естествено, ако омаята ти действаше, нямаше да сме тук, нали?
Ако не искаше да отговори на един въпрос, щях да пробвам с друг.
— Защо избяга от полицията?
Той направи още една крачка напред и аз отстъпих. Не беше направил кой знае колко заплашително движение, но в него имаше нещо, както си стоеше там, нещо несвойствено.