В очите му се виждаха образи, които ме караха да искам да погледна назад и да видя какво се отразява там. Почти можех да видя дървета, вода… Приличаше на нещата, които виждаме с крайчеца на очите си, само че цветни.
— Казала си тайната ми на полицията, защо?
— Трябваше.
— Наистина ли смяташ, че съм направил тези ужасни неща на момчетата?
Той направи още една крачка, придвижвайки се в потока енергия, но не се плъзна лесно като Лари. Магнус беше като планина, огромна маса, принуждаваща силата да се разшири около него, сякаш магически заемаше повече място, отколкото можеше да се види с невъоръжено око.
Вдигнах браунинга с две ръце и го насочих към гърдите му.
— Не, не смятам.
— Тогава защо насочваш оръжие срещу мен?
— А защо са всички тези глупости с магията на феите?
Той се усмихна.
— Тази вечер ползвах доста омая. Като наркотик е.
— Ти се храниш от клиентите си — казах аз. — Не го правиш само заради парите. Източваш ги. Това си е похват на шибания Паднал двор.
Той елегантно сви рамене.
— Аз съм такъв, какъвто съм.
— Откъде знаеш, че жертвите са момчета? — попитах аз.
Лари се премести от лявата ми страна с пистолет, внимателно насочен към земята. Твърде скоро му бях крещяла, задето насочва оръжие срещу хора.
— Така казаха от полицията.
— Лъжец.
Той се усмихна нежно.
— Един от тях ме докосна. Видях всичко.
— Колко удобно.
Магнус се протегна към мен.
— Дори не си го и помисляй.
Лари насочи пистолета си към него.
— Какво става, Анита?
— Не съм сигурна.
— Не мога да ти позволя да вдигаш мъртвите тук. Съжалявам.
— Как смяташ да ни спреш?
Той се втренчи в мен и почувствах как нещо се притиска в магията ми. Като нещо голямо, плуващо извън зрителния ти обсег в мрака. Накара ме да ахна.
— Замръзни, където си, или ще дръпна спусъка.
— Не съм помръднал и мускулче — отвърна той меко.
— Стига игрички, Магнус. Адски близо си до смъртта.
— Какво направи току-що? — попита Лари. Ръцете му, стиснали пистолета, леко трепереха.
— После — отвърнах аз. — С мен имаш по-добър шанс да се озовеш жив в затвора, отколкото с повечето ченгета.
— Не мисля, че ще дойда с теб.
Взираше се в дулата на два пистолета и все още звучеше сигурен в себе си. Или беше глупав, или знаеше нещо, което не ми бе известно. Не мисля, че беше глупав.
— Кажи ми кога да го застрелям — каза Лари.
— Когато аз го застрелям, можеш да го направиш и ти.
— Добре — отвърна той.
Магнус погледна първо единия, после другия.
— Ще отнемете живота ми за нещо толкова малко?
— Докато мигнеш — отвърнах аз. — А сега бавно сложи ръце на тила.
— И ако не го направя?
— Не блъфирам, Магнус.
— Със сребърни куршуми ли са заредени тези пистолети?
Просто го наблюдавах. Можех да почувствам как зад мен Лари се премества леко. Човек може да държи пистолета насочен само известно време, без да се умори или да се изнерви.
— Обзалагам се, че са сребърни. Среброто не е много ефективно срещу феи.
— Обикновеното желязо действа най-добре — отвърнах аз. — Помня.
— Дори нормални оловни куршуми биха свършили по-добра работа от среброто. Лунният метал е приятел на феите.
— Ръцете, веднага, или ще разберем как се справя плътта на феите със сребърните куршуми.
Той вдигна ръцете си бавно и елегантно нагоре. Бяха над нивото на раменете, когато се хвърли назад и падна надолу по склона. Стрелях, но той продължи да се търкаля по земята и по някаква причина не можех да го видя напълно. Сякаш въздухът около него се замъгляваше.
Двамата с Лари стояхме на върха на склона и стреляхме по него, но не мисля, че някой от нас го улучи.
Той се търкаляше по голата пръст по-бързо, отколкото изглеждаше, защото стана все по-труден за забелязване даже и на лунната светлина, докато накрая не изчезна в шубраците, оцелели горе-долу по средата на склона от тази страна.
— Моля те, кажи ми, че той просто не изчезна с едно „пуф“ — каза Лари.
— Не изчезна с „пуф“ — отвърнах аз.
— Тогава какво направи?
— Откъде, по дяволите, да знам? Това го нямаше описано във „Феи 301“ — поклатих глава. — Да се махаме оттук. Не знам какво става, но каквото и да е, мисля, че изгубихме клиента си.
— Мислиш ли, че изгубихме и хотелските си стаи?
— Не знам, Лари. Да идем да проверим.
Спуснах предпазителя на браунинга, но продължих да го държа в ръка. Бих оставила предпазителя вдигнат, но това не изглеждаше особено разумно, когато човек се спуска по каменист планински склон, дори и да е на лунна светлина.