— Мисля, че вече можеш да прибереш пистолета, Лари. Не беше спуснал предпазителя.
— Ти не си прибрала своя.
— Но съм спуснала предпазителя.
— О! — Изглеждаше леко смутен, но спусна предпазителя и прибра пистолета в кобура. — Смяташ ли, че наистина щяха да го убият?
— Не знам. Може би. Боу щеше да стреля по него, но и сам видя каква работа ни свърши това.
— Защо Стърлинг желае смъртта на Магнус?
— Не знам.
— Защо Магнус е избягал от полицията?
— Не знам.
— Чувствам се неспокоен, когато отговаряш на всичките ми въпроси с „Не знам“.
— Аз също.
Погледнах назад още веднъж точно преди върхът на планината да изчезне от поглед. Призраците се извиваха и светеха като пламъци на свещ, хладни бели пламъци. Знаех още нещо, което не ми беше известно преди тази вечер. Някои от телата бяха близо тристагодишни. Със сто години по-стари, отколкото ни беше казал Стърлинг. Сто години имат огромно значение, когато става дума за вдигане на зомбита. Защо беше излъгал? Може би се е страхувал, че ще откажа. Може би. Част от телата бяха индиански останки. Късчета и парченца от бижута, животински кости, неща, които не бяха европейски. Индианците в този район не погребваха мъртъвците си, поне не в обикновени гробове. И това не беше могила.
Нещо се мътеше и нямах и най-бегла представа какво е. Но щях да разбера. Може би утре, след като си вземехме нови хотелски стаи, върнехме модерния джип, наемехме друга кола и съобщяхме на Бърт, че вече нямаме клиент. Може би щях да позволя на Лари да му поднесе новината. За какво са чираците, ако не могат да свършат част от мръсната работа?
Добре, добре, щях лично да съобщя на Бърт, но определено не очаквах този миг с нетърпение.
18
Когато с мъка се спуснахме от планината, Стърлинг и компания бяха изчезнали. Откарахме джипа обратно до хотела. Честно казано, бях изненадана, че не го бяха взели със себе си и не ни бяха зарязали да се прибираме пеша. Стърлинг не ми правеше впечатление на човек, който обича да насочват оръжие срещу него. Но в крайна сметка, пък, кой обича?
Стаята на Лари беше първата надолу по коридора. Той се поколеба с карта на ключалката.
— Как мислиш, дали стаите са платени за тази вечер или събираме багажа?
— Събираме — отвърнах аз.
Лари кимна и вкара картата в ключалката. Бравата се завъртя и той влезе вътре. Отидох до съседната врата и вкарах собствената си карта. Между двете стаи имаше свързваща врата. Не я бяхме отключили, но си беше там. Аз лично предпочитах уединението, дори от приятелите си. И особено от колегите си от работата.
Тишината на стаята се носеше около мен. Беше прекрасно. Няколко минути тишина, преди да се наложи да се изправя пред Бърт и да му кажа, че всички тези пари са напуснали гнездото.
Стаята представляваше апартамент с външно помещение и отделна спалня. Собственото ми жилище не беше много по-голямо. На лявата стена имаше бар. Като въздържател, това беше истински плюс за мен. Стените бяха в нежно розово, с деликатни шарки от листа с позлатени краища, а килимът бе с цвят на тъмно бургундско. Голямата кушетка беше толкова тъмнолилава, че изглеждаше почти черна. Край нея имаше двойно кресло в същия цвят. Две кресла, решени в лилави, бургундски и бели флорални мотиви. Всички дървени елементи бяха много тъмни и силно полирани. Бях заподозряла, че съм попаднала в някакъв тип апартамент за меден месец, докато не видях стаята на Лари. Беше почти огледално отражение на моята, но решена в отсенки на зеленото.
Срещу далечната стена имаше бюро от черешово дърво, което приличаше на истинска антика. Свързващата врата беше до него, но се отваряше в обратна посока, така че човек да не удари бюрото случайно. На бюрото имаше канцеларски материали с монограм, заедно с втора телефонна линия, която предполагам беше за разполагащите с модем.
Нямам идея дали някога бях отсядала в толкова скъпа стая. Сериозно се съмнявах, че „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“ ще искат да платят сметката в този момент.
Някакъв звук ме накара да се извъртя рязко. Браунингът се материализира в ръката ми. Взирах се в Жан-Клод над дулото на пистолета си. Стоеше в рамката на вратата, водеща към спалнята. Ризата му беше с дълги, обемни ръкави, които бяха събрани на три буфана по дължината на ръката и завършваха с разлив от плат, ограждащ дългите му бледи пръсти. Яката беше висока и завързана с бяло шалче, което изсипваше дантели по гърдите му и бе втъкнато в жилетка. Тя беше черна и кадифена, със сребърни дупчици. Черни ботуши, високи до бедрото, залепваха за краката му като втора кожа.