— Трябва да се преоблека и да си събера багажа, преди да можем да тръгнем.
— Да смениш прелестната си червена пола, защо? Защото ми харесва ли?
— Не само заради това — отвърнах, — макар да признавам, че е плюс. Не мога да нося кобура за под панталоните, докато съм с пола.
— Няма да оспоря, че наличието на втори пистолет ще помогне за нашата малка демонстрация на сила утре вечер.
Спрях и се обърнах.
— Какво имаш предвид с това утре вечер?
Той разпери широко ръце.
— Твърде близо е до разсъмване, ma petite. Няма да имаме време дори да стигнем до леговището на господаря, преди слънцето да изгрее.
— Проклятие! — промълвих тихо и прочувствено.
— Свърших своята част, ma petite. Но дори и аз не мога да спра изгрева.
Наведох се към облегалката на двойното кресло, а ръцете ми стискаха краищата достатъчно силно, че да боли. Поклатих глава.
— Ще е твърде късно да го спасим.
— Ma petite, ma petite — той коленичи пред мен и погледна нагоре. — Защо това момче те тревожи толкова много? Защо животът му е толкова ценен за теб?
Погледнах надолу към перфектното лице на Жан-Клод, но нямах отговор.
— Не знам.
Той сложи своите ръце върху моите.
— Нараняваш се, ma petite.
Извадих ръце изпод неговите и ги кръстосах пред себе си. Жан-Клод остана коленичил, с ръце от двете ми страни. Беше твърде близо до мен и внезапно осъзнах колко къса е полата.
— Трябва да си събирам багажа — казах аз.
— Защо? Не харесваш ли стаята си?
Без да помръдне, изглеждаше някак по-близо. Можех да почувствам очертанията на тялото му по краката си като топлина.
— Мръдни се — казах му.
Той се облегна назад, сядайки върху петите си, и ме принуди да мина покрай него. Докато го правех, ръбът на полата ми се потърка в бузата му.
— Ти си такъв трън в задника.
— Толкова мило от твоя страна да го забележиш, ma petite. А сега кажи, защо напускаш тази чудесна стая?
— Стаята се плаща от клиент, който вече не е клиент.
— И защо не е, ma petite?
— Насочих пистолет срещу него.
Очите му се разшириха, а лицето му се превърна в идеална маска на изненада. Маската изчезна и той ме погледна с древните си очи. Очи, които бяха виждали много, но все още не можеха да решат как да ме възприемат.
— Защо би направила подобно нещо?
— Щяха да застрелят мъж за нарушаване на границите на имот.
— А той нарушаваше ли ги?
— Технически погледнато, да.
Жан-Клод просто ме изгледа.
— Нима той не е имал право да защити собствената си земя?
— Не, не и ако това означава убийство на човек. Едно парче земя не заслужава да убиват заради него.
— Защитата на земите ни е била добре обосновано извинение за убийства от зората на времето, ma petite. Нима внезапно си променила правилата?
— Нямах намерение да стоя и да ги гледам как убиват човек за това, че е преминал по парче земя. Освен това смятам, че беше нагласено.
— Нагласено? Имаш предвид план да се убие човекът.
— Да.
— Ти беше ли част от този план?
— Може би бях примамката. Той можеше да почувства властта ми над мъртвите, която го е призовала.
— Това вече е интересно. Как се казва този мъж?
— Първо ми дай името на мистериозния вампир.
— Ксавие — каза той.
— Просто така. Защо не ми даде името по-рано?
— Не исках полицията да го получи.
— Защо не?
— Обясних ти. Сега ми кажи името на мъжа, когото си спасила тази вечер.
Гледах го и не исках да му го кажа. Не ми харесваше колко заинтересован беше от него. Но сделката си е сделка.
— Бувие. Магнус Бувие.
— Името не ми е познато.
— А трябва ли?
Той само ми се усмихна. Означаваше нищо и всичко.
— Ти си едно дразнещо копеле.
— Ах, ma petite, как да ти устоя, когато ми шепнеш такива гальовни думи?
Изгледах го кръвнишки, което го накара да се усмихне по-широко. Имаше съвсем лек намек за подадени зъби.
Някой почука на вратата. Вероятно мениджърът, за да ми каже да се изнасям. Отправих се натам. Не си направих труда да гледам през шпионката, така че останах изненадана от човека, който стоеше пред вратата. Беше Лайънъл Баярд. Нима беше дошъл да ни изхвърли лично?
За момент останах неподвижна и просто го гледах. Той проговори пръв, прочиствайки нервно гърлото си.
— Госпожице Блейк, може ли да разговарям с вас за момент?
Държеше се адски възпитано за някой, който е дошъл да ни изрита.
— Слушам ви, г-н Баярд.
— Наистина не смятам, че фоайето е правилното място да разискваме нещата.