Отстъпих встрани и го въведох в стаята. Той мина покрай мен и приглади вратовръзката си с ръце. Погледът му пробяга по Жан-Клод, който вече беше изправен. Жан-Клод се усмихна на Баярд. Приятно, очарователно.
— Не знаех, че имате компания, госпожице Блейк. Мога да дойда по-късно.
Затворих вратата.
— Не, г-н Баярд, всичко е наред. Казах на Жан-Клод за нашето недоразумение от тази вечер.
— Ах, да, ъм… — Баярд гледаше ту към него, ту към мен, сякаш не беше сигурен какво да каже.
Жан-Клод не просто седна на стола, а по-скоро изви тялото си около него. Движението беше почти котешко.
— Анита и аз нямаме тайни един от друг, г-н…
— Баярд, Лайънъл Баярд — той пристъпи напред и протегна ръката си към Жан-Клод.
Жан-Клод повдигна вежда, но я прие.
Ръкостискането изглежда накара Баярд да се почувства по-добре. Нормален жест. Той не знаеше какво представлява Жан-Клод. Не можех да разбера как е възможно да го гледа и да смята, че е човек. Бях виждала само един вампир, който можеше да мине за човек, и той въобще не беше такъв. Баярд се обърна отново към мен и нагласи очилата си, които не се нуждаеха от подобно нещо. Отново този дребен нервен жест. Нещо се готвеше.
— Какво има, Баярд? — попитах аз.
Бях затворила вратата и стоях облегната на нея със скръстени ръце.
— Тук съм, за да предложа най-искрените ни извинения за случилото се по-рано тази вечер.
Аз просто го гледах.
— Вие се извинявате на мен?
— Да. Г-н Стърлинг беше твърде разпален. Ако не бяхте вие, за да ни върнете към реалността, можеше да се случи голяма трагедия.
Опитах се да запазя лицето си безизразно. Исках да се нацупя или да изглеждам объркана.
— Стърлинг не ми е ядосан?
— Точно обратното, госпожице Блейк. Благодарен ви е.
Не го повярвах.
— Наистина? — казах аз.
— О, да. Всъщност съм упълномощен да ви предложа бонус.
— Защо?
— За да се реваншираме за поведението ни от тази вечер.
— Поведението ви беше нормално — отвърнах аз.
Той се усмихна скромно. Изпълнението му беше искрено колкото фалшиви перли, но не беше и наполовина толкова реалистично.
— Колко голям е бонусът?
— Двадесет хиляди.
Останах облегната на стената и продължих да го гледам.
— Не.
Той примигна насреща ми.
— Моля?
— Не искам бонуса.
— Не съм упълномощен да предложа повече от двадесет хиляди, но бих могъл да разговарям с г-н Стърлинг. Може би той би могъл да го направи.
Поклатих глава и се отблъснах от стената.
— Не искам повече пари. Въобще не искам бонуса.
— Нима се отказвате, госпожице Блейк?
Мигаше толкова бързо, че помислих, че ще припадне. Идеята, че се отказвам, го притесняваше. Много.
— Не, не се отказвам. Но вие вече плащате огромна сума. Не е нужно да давате повече.
— Г-н Стърлинг просто е силно обезпокоен да не ви е обидил.
Оставих това без коментар. Твърде лесно.
— Кажете на г-н Стърлинг, че щях да имам по-високо мнение за извинението му, ако го беше поднесъл лично.
— Г-н Стърлинг е много зает мъж. Би дошъл лично, но имаше неотложни задачи.
Зачудих се колко често се налагаше на Баярд да се извинява от името на големия шеф. И колко често извинението беше заради заповед към друг лакей да застреля някого.
— Добре, предадохте съобщението. Кажете на г-н Стърлинг, че не ваденето на оръжие ще ме накара да се измъкна. Тази нощ разчетох гробището. Някои от труповете са по-близо до триста, отколкото до двестагодишни. Триста години, Лайънъл, това си е старо зомби.
— Можете ли да ги вдигнете? — той пристъпи по-близо, а ръцете му си играеха с реверите.
Почти нарушаваше личното ми пространство. Бих предпочела да имам Жан-Клод край себе си вместо него.
— Може би. Въпросът не е дали мога, а дали ще го направя, Лайънъл.
— Какво имате предвид?
— Излъгахте ме, Лайънъл. Подценихте възрастта на мъртвите с близо век.
— Не нарочно, госпожице Блейк, уверявам ви. Просто повторих онова, което ми бе казано от изследователския ни отдел. Не съм ви подвел нарочно.
— Да, бе.
Посегна, сякаш искаше да ме докосне. Отстъпих назад точно колкото бе нужно. Изглеждаше ужасно напрегнат. Отпусна ръката си.
— Моля ви, госпожице Блейк, не ви излъгах нарочно.
— Проблемът, Лайънъл, е, че не съм сигурна дали мога да вдигна толкова стари зомбита без човешко жертвоприношение. Дори и моите способности си имат граници.
— Толкова е хубаво да го знаем — каза Жан-Клод тихичко.
Намръщих му се, а той отвърна с усмивка.
— Ще се опитате, нали, госпожице Блейк?
— Може би. Още не съм решила.
Той поклати глава.
— Ще направим всичко по силите ни, за да компенсираме това недоглеждане, госпожице Блейк. Изцяло моя грешка е, че не направих повторна проверка на откритото от изследователския отдел. Има ли нещо, което бих могъл да направя, за да мога лично да ви компенсирам?