— Просто си вървете. Утре ще се обадя в офиса ви, за да обсъдим подробностите. Може да са ми нужни някои допълнителни… принадлежности, за да опитам вдигането.
— Всичко, всичко, което кажете, госпожице Блейк.
— Добре. Ще се обадя.
Отворих вратата и застанах до нея. Надявах се, че намекът ми ще е достатъчен. Така беше. Баярд се отправи към вратата и тръгна почти заднешком, като се извиняваше.
Затворих вратата и за момент останах на място.
— Този дребосък е намислил нещо — обади се Жан-Клод.
Обърнах се и го погледнах. Стоеше все така свит на стола и изглеждаше великолепно.
— Не ми трябват вампирски сили, за да го разбера.
— Нито на мен — отвърна той.
Изправи се от стола съвсем непринудено. Ако аз се бях свила по този начин, щях да съм схваната.
— Трябва да кажа на Лари, че може да спре да опакова. Не разбирам защо все още сме наети, но е така.
— Може ли някой друг да вдигне гробището?
— Не и без човешко жертвоприношение, а дори и с него не е сигурно.
— Нуждаят се от теб, ma petite. Съдейки по безпокойството на дребосъка, явно вдигането на мъртъвците е въпрос на живот и смърт.
— Заложени са милиони долари.
— Не мисля, че са заложени само пари — каза той.
Поклатих глава.
— Нито пък аз.
Той се присъедини към мен при вратата.
— Какви допълнителни принадлежности ще са ти нужни, за да вдигнеш тристагодишен труп, ma petite?
Свих рамене.
— По-голяма смърт. Първоначално смятах да използвам две кози — отворих вратата.
— А какво обмисляш да използваш сега?
— Може би слон.
Бяхме в коридора и той ме гледаше.
— Шегувам се. Честно. Освен това слоновете са застрашен вид. Мислех си примерно за крава.
Жан-Клод ме гледа в продължение на няколко много дълги момента, а лицето му беше много сериозно.
— Не забравяй, ma petite, че мога да кажа дали лъжеш.
— Какво се предполага да значи това?
— Имаше предвид казаното за слона.
Намръщих се. Какво можех да кажа?
— Добре де, но само за минутка. Не бих го причинила на слон. Казвам истината.
— Да, ma petite. Знам.
Всъщност нямах предвид онова, което бях казала за слона. Не и наистина. Просто беше най-голямото животно, за което можех да се сетя на прима виста. А и ако щях да се опитвам да вдигна няколко тристагодишни трупа, щях да имам нужда от нещо наистина голямо. Не вярвах една крава да стигне. По дяволите, не вярвах, че и стадо крави ще е достатъчно. Просто все още не бях измислила добра алтернатива.
Но без слонове, обещавам. Освен това можете ли да си представите как се опитвате да прережете гърлото на слон? Логистиката по самото задържане на слон неподвижен, докато го убивате, е потресаваща. Има причина повечето жертви да са с нашите размери или по-малки. Държат се неподвижни по-лесно.
— Не можем просто да изоставим Джеф с това чудовище — каза Лари.
Беше застанал в средата на тъмнозеления си килим. Жан-Клод седеше в ъгъла на кушетката, украсена със зелени мотиви. Изглеждаше развеселен като котка, която е открила много интересна мишка.
— Не го изоставяме — отвърнах аз. — Просто не можем да идем да го търсим тази вечер.
Той се завъртя и посочи с пръст Жан-Клод.
— Защо? Защото той казва така ли?
Усмивката на Жан-Клод се разшири. Определено се забавляваше.
— Провери си часовника, Лари. Скоро ще се съмне. Всички вампири ще похъркват в ковчезите си.
Лари поклати глава. Изражението на лицето му ми напомни за мен. Твърдоглаво, неискащо да приеме фактите.
— Трябва да направим нещо, Анита.
— Не можем да говорим с вампирите през деня, Лари. Просто така стоят нещата.
— И какво ще се случи с Джеф днес, докато чакаме слънцето да залезе?
Бледата му кожа беше станала почти бяла. Луничките му изглеждаха като кафяви мастилени петна. Бледите му сини очи блестяха като ядосани стъкла. Никога не бях виждала Лари толкова бесен. По дяволите, никога не го бях виждала ядосан.
Хвърлих един поглед на Жан-Клод, но той само ме изгледа. Трябваше да се оправям самичка. Не беше ли винаги така?
— Ксавие ще трябва да спи. Няма да може да нарани Джеф, щом слънцето изгрее.
Лари поклати глава.
— Ще успеем ли да го върнем навреме?
Искаше ми се да кажа „Разбира се“, но нямаше да лъжа.
— Не знам. Надявам се.
Мекото му бузесто лице беше застинало в упорита гримаса. Погледнах го и осъзнах защо толкова много хора ме подценяваха. Изглеждаше безобиден. По дяволите, той наистина си беше безобиден, но вече бе въоръжен и се учеше как да бъде опасен. И за пръв път видях на лицето му мрачна решителност. Бях планирала да не го взимам на срещата с господаря на Брансън. Но докато го наблюдавах, не бях сигурна, че ще ми позволи да направя подобно нещо. Тази нощ беше преживял първия си лов на вампири. До момента бях успявала да го държа настрани от суровата действителност, но това нямаше да продължи дълго. Бях се надявала, че ще се откаже от идеята да лови вампири. Докато се взирах в блестящите му очи, осъзнах, че аз съм тази, която се е самозаблуждавала. По свой собствен начин Лари беше също толкова твърдоглав, колкото и аз. Това си беше плашеща мисъл. Но тази вечер беше в безопасност.