— Не можеше ли просто да ме успокоиш? Да ми кажеш, че ще го намерим? — попита Лари.
Усмихнах се.
— Опитвам се да не те лъжа, ако мога да го избегна.
— За разнообразие щях да съм доволен да чуя лъжа — отвърна Лари.
— Съжалявам.
Той си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Гневът му беше изчезнал просто така. Лари не знаеше какво е да използваш гнева си. Той не потъваше в черни мисли. Една от основните разлики между нас. Аз никога не прощавах на хората за каквото и да било. Със сигурност беше недостатък, но, по дяволите, всеки трябваше да има поне един.
На вратата се почука. Лари отиде да отвори.
Внезапно Жан-Клод се озова до мен. Не го бях видяла да се движи. Не бях чула кожените му ботуши да скърцат по килима. Нищо. Магия. Сърцето ми внезапно затуптя в гърлото.
— Пристъпвай тежко или нещо подобно, когато правиш това.
— Когато правя какво, ma petite?
Изгледах го ядосано.
— Това не беше някое от психономерцата, така ли?
— Не — отвърна той.
Тази единствена дума пропълзя по кожата ми като слаб прокрадващ се бриз.
— Проклет да си — казах тихо и прочувствено.
Той се усмихна.
— Този разговор сме го водили и преди, ma petite, твърде си закъсняла.
Лари беше затворил вратата.
— В коридора има един тип, който казва, че е с Жан-Клод.
— Тип или вампир? — попитах аз.
Лари се намръщи.
— Не е вампир, но ако имаш предвид човек, не бих стигнал толкова далече.
— Очакваш ли посетители? — попитах аз.
— Да, очаквам.
— Кого?
Той се приближи напето до вратата и постави ръка на дръжката.
— Някой, с когото вярвам вече си се срещала.
Отвори вратата със замах и отстъпи встрани, така че да ми предостави ясна гледка.
Джейсън стоеше пред отворената врата, спокоен и усмихнат. Беше висок точно колкото мен, нещо, което не е толкова често срещано при мъжете. Правата руса коса едва докосваше върха на яката му; очите му бяха с невинния син цвят на пролетно небе. Последният път, когато го бях видяла, се опитваше да ме изяде. Върколаците понякога правят такива неща.
Беше облечен с твърде голям черен пуловер, който стигаше почти до средата на бедрата му. Беше му се наложило да навие ръкавите около китките си. Панталоните му бяха кожени, пристегнати с върви отстрани от кръста до средата на прасците, където вървите изчезваха в ботушите му. Бяха достатъчно разхлабени, че да се вижда бледа ивица плът чак до долу.
— Здрасти, Анита.
— Здрасти, Джейсън. Какво правиш тук?
Имаше благоприличието да изглежда засрамен.
— Аз съм новият домашен любимец на Жан-Клод — изрече думата сякаш бе нещо нормално. Ричард не би го казал по този начин.
— Не ми каза, че ще си доведеш компания — обърнах се към Жан-Клод.
— Ще се срещаме с господаря на града. Трябва да направим добро шоу.
— Значи върколак и какво… аз?
Той въздъхна.
— Да, ma petite, независимо дали носиш белезите ми, или не, повечето те смятат за мой човешки слуга — той вдигна ръка. — Моля те, Анита, знам, че не си мой слуга в техническия смисъл на думата. Но си ми помагала да защитя територията си. Убивала си, за да ме защитиш. Това е най-доброто определение на онова, което върши един човешки слуга.
— И какво? На срещата трябва да се преструвам, че съм твой слуга, така ли?
— Нещо подобно — отвърна той.
— Забрави.
— Анита, в този случай ми е нужна демонстрация на сила. Брансън беше част от територията на Николаос. Отказах се от нея, защото гъстотата на населението можеше да поддържа друга група. Но въпреки това беше моя земя, а сега не е. Някои гледат на това като на слабост, а не на практичност.
— И значи без никакви белези най-сетне си подсигури случай да играя ролята на човешкия ти слуга. Манипулативно копеле.
— Ти ме помоли да дойда, ma petite — в гласа му се прокрадна нотка топлина. Той пристъпи гордо към мен. — Правя ти услуга, не го забравяй.
— Не мисля, че ще ми позволиш да го забравя — отвърнах аз.