Той издаде груб звук, сякаш не можеше да намери думи, с които да изрази гнева си.
— Защо се занимавам с теб? Обиждаш ме постоянно. Има мнозина, които биха дали душата си за това, което ти предлагам.
Стоеше изправен пред мен, с очи като тъмни сапфири и кожа, бяла като мрамор. Кожата му блестеше, сякаш вътре в него имаше някаква светлина. Приличаше на жива скулптура от светлина, скъпоценности и камък.
Беше впечатляващ и плашещ, но го бях виждала и преди.
— Зарежи тия глупости с вампирските сили, Жан-Клод. Почти е съмнало. Нямаш ли ковчег, скрит нейде, в който да пропълзиш?
Той се разсмя, но смехът не беше приятен, а горчив като докосването до стоманена тел. Нещо, което да дразни, а не да съблазнява.
— Багажът ни все още не е пристигнал, нали, вълчо мой?
— Не, господарю — отвърна Джейсън.
— Ковчегът ти не е пристигнал? — попитах аз.
— Или съм си избрал твърде немарлив въздушен транспорт, или… — той остави думите да увиснат, а изразът на лицето му бе насмешлив и приятен.
— Или какво? — попита Лари.
— Ma petite.
— Смяташ, че местният господар е взел ковчега ти.
— Наказание, задето съм влязъл в територията й, без да спазя протоколните учтивости — гледаше към мен, докато го казваше.
— Предполагам, че вината е моя.
Той сви рамене по онзи вбесяващ начин.
— Можех да откажа, ma petite.
— Престани да се държиш толкова учтиво.
— Щеше ли да си по-щастлива, ако бях ядосан? — гласът му беше много кротък, докато го изричаше.
— Може би — отвърнах аз — щеше да ме накара да се чувствам по-малко виновна, но не го изрекох на висок глас.
— Върви на летището и намери багажа ни, ако можеш, Джейсън. Донеси го в стаята на Анита.
— Чакай малко. Няма да се нанесеш в стаята ми.
— Почти сутрин е, ma petite. Нямам избор. Утре ще си намерим друг подслон.
— Планирал си го.
Той се изсмя горчиво.
— Дори моята непочтеност има някакви граници, ma petite. Не бих останал без ковчега си по собствено желание толкова близо до разсъмване.
— Какво ще правиш без него? — попита Лари. Изглеждаше разтревожен.
Жан-Клод се усмихна.
— Не се страхувай, Лорънс, всичко, което ми е нужно, е мрак или по-точно липса на слънчева светлина. Самият ковчег не е абсолютно необходим, просто е по-сигурен.
— Никога не съм срещала вампир, който да не спи в ковчег — казах аз.
— Ако съм под земята, на сигурно място, не използвам ковчега си. Макар че, ако трябва да съм честен, веднъж щом дневната светлина ме намери, ставам безчувствен и бих могъл да спя и на легло от пирони, без да разбера.
Не бях сигурна, че му вярвам. Той се стараеше повече от мнозинството вампири да минава за човек.
— Съвсем скоро ще разбереш, че говоря истината, ma petite.
— Точно от това се опасявам — отвърнах аз.
— Можеш да спиш на кушетката, ако предпочиташ, но ти казвам сериозно, че веднъж щом се съмне напълно, ще съм безвреден, безпомощен, ако щеш. Няма да мога да те тормозя, дори и да искам.
— И на какви други приказки за лека нощ трябва да повярвам? Виждала съм те да се движиш след разсъмване, скрит от светлината, но си беше съвсем наред.
— След поне осем часа сън, ако все още има дневна светлина, мога да се движа наоколо, вярно е, но се съмнявам, че ще останеш в леглото за осем часа. Имаш клиенти или нещо подобно, разследване на убийство, някаква работа, която ще те накара да излезеш и прочее.
— Ако те оставя сам, кой ще наблюдава да не дойде някоя камериерка и да дръпне завесите, превръщайки те в пържени картофки?
Усмивката се разшири.
— Притесняваш се за добруването ми. Поласкан съм.
Погледнах го. Изглеждаше приятен и развеселен, но това беше маска. Изражението му, когато не искаше да разберете какво си мисли, но не иска да знаете, че не иска да разберете.
— Какво си намислил?
— За разнообразие нищо, ma petite.
— Да бе, повярвах ти.
— Ако намеря ковчега ще трябва да наема камион — каза Джейсън.
— Можеш да ползваш джипа ни — обади се Лари.
Изгледах го ядосано.
— Не, не може.
— Приеми, че е целесъобразно, ma petite. Ако на Джейсън му се наложи да наеме камион, може да се наложи да прекарам още един ден в леглото ти. Знам, че не го искаш.
В гласа му се прокрадваше веселие и скрита нотка на нещо друго. Може би беше горчивина.
— Аз ще карам — обади се Лари.
— Не, няма — възразих.
— Почти е съмнало, Анита. Всичко ще е наред.
Поклатих отрицателно глава.
— Не.
— Не можеш вечно да ме третираш като по-малък брат. Мога да карам джипа.
— Обещавам да не го изяждам — обади се Джейсън.
Лари протегна ръка за ключовете.
— Все някога трябва да ми се довериш.