Просто го изгледах.
— Обещавам да застрелям всичко, било то човек или чудовище, което ме заплашва докато съм навън — направи знака на бойскаутите, три пръста, вдигнати към небето. — После можеш да ми платиш гаранцията и да обясниш, че само съм изпълнявал заповеди.
Въздъхнах.
— Добре, по дяволите.
Дадох му ключовете.
Той ми се ухили.
— Благодаря.
Поклатих глава.
— Просто се върни бързо, става ли?
— Както кажеш.
— Разкарай се и бъди внимателен.
Лари излезе, следван по петите от Джейсън. Взирах се във вратата, след като се затвори и се чудех дали не трябваше да отида с тях. Лари щеше да побеснее, но побеснял е по-добре от мъртъв. По дяволите, ставаше дума за проста задачка: отидете до летището и вземете ковчега. Какво би могло да се обърка, при положение, че оставаше по-малко от час тъмнина? Мамка му.
— Не можеш да го защитиш, Анита.
— Мога да се опитам.
Жан-Клод отново сви рамене по онзи вбесяващ начин, който означаваше едновременно всичко, което поискате да значи, и нищо.
— Ще се оттеглим ли в стаята ти, ma petite?
Отворих уста да му кажа, че би могъл да спи при Лари, но не го направих. Не вярвах, че би си похапнал от Лари, но знаех със сигурност, че не би посегнал на мен.
— Разбира се — отвърнах аз.
Изглеждаше леко изненадан, сякаш очакваше, спор. Но тази вечер нямах повече сили за спорове. Можеше да получи леглото. Аз щях да се настаня на кушетката. Какво би могло да е по-невинно от това? Монахините рокерки от ада, но едва на второ място.
19
Когато се прибрахме в стаята ми, вече можех да почувствам как зората се притиска към прозорците като хладна ръка. Беше съвсем близо. Жан-Клод ми се усмихна.
— Първият път, в който успявам да споделя хотелска стая с теб и да няма време за нищо — той въздъхна преувеличено. — Нещата с теб никога не вървят както ги планирам, ma petite.
— Може това да е намек — отвърнах аз.
— Възможно е — той хвърли един поглед към дръпнатите завеси. — Трябва да вървя, ma petite. До мръкнало.
Затвори вратата на спалнята леко забързано. Можех да почувствам как прииждащата светлина се притиска в сградата. През годините, откакто ловувам вампири забелязах, че започвам да усещам зазоряването и залеза. Имало е случаи, в които съм прескачала от една опустошителна ситуация в друга, само и само да остана жива, докато този мек нарастващ натиск на светлината успее да залее небето и да спаси задника ми. За пръв път се зачудих какво ли е да я виждаш като заплаха, вместо като благословия.
След като затвори вратата, осъзнах, че куфарът ми е в спалнята. Проклятие. Поколебах се и накрая почуках. Нямаше отговор. Открехнах вратата, а после я отворих широко. Не беше в стаята. От банята се чуваше шум на течаща вода. Изпод вратата й се виждаше светлина. Какво правят вампирите в банята? По-добре да не знам.
Грабнах куфара си от пода и го изнесох преди вратата на банята да успее да се отвори. Не исках да го виждам отново. Не исках да виждам какво се случва с него, когато слънцето изгрее.
Щом слънцето изгря достатъчно, че да пулсира зад дръпнатите завеси като бледо лимонова течност, се преоблякох в тениска и дънки. Имах халат, но ако трябваше да посрещам Лари и Джейсън, предпочитах да съм облечена в някакви панталони.
Обадих се на рецепцията за допълнителни одеяла и възглавница. Никой не направи проблем за това, че звъня петнадесетина минути след зазоряване и че моментът да искам спално бельо е странен. Просто донесоха нещата. Истинска класа. Камериерката дори не погледна към затворената врата на спалнята.
Постлах одеялото на кушетката и я загледах. Беше хубава кушетка, но не изглеждаше страшно удобна. Е, какво пък, целомъдрието си имаше цена. Разбира се, може би не целомъдрието ме държеше извън спалнята. Ако в съседната стая се беше свил Ричард, само нравствената ми твърдост би ме удържала. С Жан-Клод… Никога не го бях виждала след зазоряване, когато бе мъртъв за света. Не бях сигурна, че искам да го видя. Знаех, че не искам да се сгуша до него, докато топлината напуска тялото му.
На вратата се почука. Поколебах се. Вероятно беше Лари, но все пак… Отидох до вратата с браунинга в ръка. Миналата нощ Боу извади пушка-помпа. Параноя или предпазливост; понякога е трудно да се открие разликата.
Застанах от едната страна на вратата и казах:
— Да.
— Анита, ние сме.
Спуснах предпазителя и пъхнах дулото на браунинга отпред в дънките. Беше твърде голямо оръжие, че да се носи във вътрешния кобур под панталоните, но за временно прибиране вършеше работа.
Отворих вратата.
Лари се беше облегнал на рамката и изглеждаше разчорлен и уморен. В едната си ръка държеше торбичка на „Макдоналдс“, а в другата — четири чаши, сложени в един от онези стиропорни държачи. В две от чашите имаше кафе, а в останалите — сода.