Джейсън стискаше по един голям кожен куфар под всяка мишница, доста по-малък очукан куфар в дясната си ръка и втора торбичка от „Макдоналдс“ в лявата. Не изглеждаше уморен. Един от хората, които изглеждат свежи сутрин, дори и когато не са спали въобще. Беше отвратително. Очите му пробягаха по пистолета, затъкнат на кръста ми. Забеляза го, но не изкоментира. Точка в негова полза.
Лари дори не примигна по посока на оръжието.
— Храна? — попитах аз.
— Не ядох кой знае колко снощи, а и Джейсън също беше гладен — отвърна Лари.
Влезе вътре и остави напитките и храната на бара. Никой от нас не пиеше, не беше лошо да го използваме за нещо.
Джейсън влезе странично през вратата с куфарите и храната, но не личеше да му е особено трудно. Въобще не се напрягаше, докато носеше всичкия този багаж.
— Фукльо — казах аз.
Той остави нещата на пода.
— Това дори не се приближава до фукането.
Заключих след тях.
— Предполагам, че можеш да донесеш ковчега с една ръка.
— Не, но не защото е тежък. Просто е твърде дълъг. Балансът не е добър.
Страхотно. Супер върколак. Въпреки че според това, което ми беше известно, всички ликантропи можеха да вдигат такава тежест. Може би Ричард беше способен да вдига ковчези с една ръка. Не беше успокояваща мисъл.
Джейсън започна да подрежда храната върху бара. Лари вече се бе покатерил на единия от високите столове. Слагаше захар в едно от кафетата.
— Нима просто оставихте ковчега във фоайето? — попитах аз.
Трябваше да оставя браунинга на бара, за да седна. Талията ми беше твърде ниска, за да го оставя запасан в панталоните. Лари постави неотвореното кафе пред мен.
— Липсва.
Изгледах го.
— Намерихте куфарите, но не и ковчега?
— Аха — отвърна Джейсън, докато приключваше с разпределянето на храната на три купчини.
Побутна част от нея към двама ни, но лъвският пай остана пред него.
— Как можеш да ядеш толкова рано сутрин?
— Винаги съм гладен — отвърна той.
Погледна ме някак очаквателно. Оставих го без коментар. Беше твърде лесно.
— Хайде де, извиних ти се за онзи случай — каза той.
— Не изглеждаш особено притеснен.
Той сви рамене и се отпусна на един от столовете.
— Какво искаш да ти кажа? Станах свидетел на някои адски сбъркани неща, откакто се превърнах във върколак. Ако изпадах в истерия всеки път, когато нещо се обърка, всеки път щом някой, когото познавам умре, досега да съм влязъл в лудницата.
— Мислех, че двубоите за доминация в глутницата не са до смърт, освен тези за водачество — казах аз.
— Хората забравят — отвърна той.
— Ще трябва да говоря с Ричард, щом се върна в града. Нищо от това не ми е било споменавано.
— Няма какво да се споменава — отвърна Джейсън. — Просто работа, както обикновено.
Страхотно.
— Някой видял ли е кой е взел ковчега?
Отговори ми Лари, чийто глас беше вял, въпреки кофеина и захарта. Това е максимумът, който може да се постигне при пълна липса на сън.
— Никой не е видял нищо. Всъщност единственият тип от нощната смяна каза: „Обърнах се само за секунда и вече го нямаше. Само багажът стоеше на място.“
— Проклятие — казах аз.
— Защо им е да взимат ковчега? — попита той.
Изпи по-голямата част от кафето си. Яйчената му поничка стоеше недокосната. Бяха сложили пред мен купчина малки палачинки и тубичка със сироп.
— Закуската ти изстива — обади се Джейсън.
Твърде много се забавляваше. Намръщих се насреща му, но отворих кафето си. Не исках храната.
— Смятам, че Господарят демонстрира мускули. Ти как смяташ, Джейсън? — попитах с нехаен тон.
Той ми се усмихна в отговор с уста, пълна с храна и след като преглътна, отговори:
— Мисля каквото Жан-Клод иска да мисля.
Може би тонът ми беше твърде нехаен. Трябваше да зарежа лукавството, и без това не ме биваше особено.
— Да не би да ти е казал да не разговаряш с мен?
— Не, просто да внимавам какво говоря.
— Той ти казва „скачай“ и ти го питаш „колко високо“, така ли?
— Така.
Хапна малко от бърканите яйца, а изражението на лицето му беше спокойно.
— Това не те ли притеснява?
— Не аз определям правилата, Анита. Не съм алфа или нещо подобно.
— И не те притеснява? — попитах аз.
Той сви рамене.
— Понякога ме притеснява, но не мога да направя нищо по въпроса. Защо да се боря?
— Това въобще не го разбирам — обади се Лари.
— Нито пък аз.
— Не е нужно да го разбирате — отвърна Джейсън. Надали беше на повече от двадесет години, но погледът в очите му не беше млад. Беше поглед на някой, който е видял много, направил е много и не всичко е било приятно. Беше погледът, за който се ужасявах, че някой ден ще се появи и на лицето на Лари. Бяха почти на една възраст, но какво бяха причинили на Джейсън, че да има такива измъчени очи?