— Какво ще правим сега? — попита Лари.
— Вие сте експертите по вампирите. Аз съм просто домашният любимец на Жан-Клод.
Каза го, сякаш въобще не го притесняваше. Мен би ме притеснявало. Поклатих глава.
— Ще се обадя на ченгетата, после ще поспя малко.
— Какво ще им кажеш? — попита Джейсън.
— Ще им кажа за Ксавие.
— Жан-Клод каза ли ти, че можеш да съобщиш на полицията?
Погледнах го.
— Не съм му искала разрешение.
— На Жан-Клод няма да му хареса, че намесваш полицията.
Просто го изгледах.
Той примигна насреща ми.
— Не го прави само защото казах това, моля те.
— Познава те твърде добре за някой, който те е срещал само два пъти — обади се Лари.
— Три пъти — отвърнах аз. — В два от трите случая се опита да ме изяде.
Очите на Лари се разшириха леко.
— Шегуваш се.
— Тя просто изглежда толкова вкусна — каза Джейсън.
— Достатъчно те търпях — заявих.
— Какъв е проблемът? И Жан-Клод, и Ричард те закачат.
— Излизам и с двамата — отвърнах аз. — С теб не го правя.
— Може би просто си падаш по чудовища. Мога да съм толкова страшен, колкото и следващият тип.
Изгледах го.
— Не, не можеш. Затова не си алфа. Затова си домашният любимец на Жан-Клод, защото не си достатъчно страшен.
Нещо пробяга през бледите му сини очи. Нещо ядосано и опасно. Както си стоеше с вилица с бъркани яйца в едната ръка и кола в другата, внезапно се промени. Беше трудно да се обясни с думи, но накара косъмчетата по врата ми да настръхнат.
— Успокой се, вълченце — казах аз.
Гласът ми беше мек, внимателен. Стоях на по-малко от една крачка разстояние от него. От толкова близо можеше лесно да ми скочи. Браунингът беше на няколко сантиметра от ръката, но бях наясно, че е безсмислено. Можеше и да успея да сграбча оръжието, но никога нямаше да успея да го насоча навреме. Бях го виждала как се движи и не бях достатъчно бърза. Липсата на сън ме правеше доверчива или глупава. Все тая.
От него се разнесе ниско проточено ръмжене. Пулсът ми се ускори леко.
Внезапно пистолетът на Лари се озова до носа ми, насочен към лицето на върколака.
— Недей — каза той.
Гласът му беше нисък и равен, и адски сериозен. Плъзнах се от стола, взимайки браунинга със себе си. Всъщност не исках пистолетът на Лари да гръмне толкова близо до лицето ми.
Насочих с една ръка почти нехайно собственото си оръжие към гърдите на Джейсън.
— Никога повече не ме заплашвай.
Джейсън ме гледаше. Звярът му се таеше зад очите като вълна, носеща се към брега.
— Ако започнеш да се окосмяваш, няма да чакам да разбера дали блъфираш — казах аз.
Едното коляно на Лари беше на стола на бара, а пистолетът оставаше все така спокойно насочен. Надявах се да не падне от стола и по случайност да простреля Джейсън. Ако го застреляше, исках да има причина.
Раменете на Джейсън се отпуснаха. Разтвори ръце и остави вилицата и напитката на бара. Затвори очи и за около минута остана съвсем неподвижен. Двамата с Лари чакахме с насочени пистолети. Очите на Лари за момент се отклониха в моя посока. Поклатих глава.
Джейсън отвори очи и въздъхна дълбоко. Отново изглеждаше нормален, а напрежението бе изчезнало. Ухили се.
— Трябваше да опитам.
Отстъпих още една крачка, така че гърбът ми да е опрян до стената. Вече извън обсег, наведох оръжието. Лари се поколеба, но последва примера ми.
— Е, опита се и сега какво?
Той сви рамене.
— Ти си доминираща над мен.
— Просто така — казах аз.
— Щеше ли да си по-щастлива, ако те бях накарал да се биеш с мен?
Поклатих отрицателно глава.
— Но аз я подкрепих — обади се Лари. — Тя не го направи сама.
— Няма значение. Ти си й предан и би рискувал живота си за нея. Да си доминантен означава много повече от мускули или оръжия.
Лари изглеждаше объркан.
— Какво имаш предвид под доминантен? Чувствам се, сякаш изпускам част от разговора.
— Защо се опитваш толкова силно да не си човек, Джейсън? — попитах аз.
Той се усмихна и отново се зае със закуската си.
— Отговори ми, Джейсън.
Той дояде яйцата и отвърна:
— Не.
— Какво става? — попита Лари.
— Психоигрички — отвърнах му.
Лари изсумтя раздразнено.
— Обяснете ми защо трябваше да насочваме оръжие срещу някой, който, предполага се, е на наша страна.