— Жан-Клод не спира да ми повтаря, че Ричард е човек, колкото и той. Малкото представление на Джейсън цели да го подчертае. Нали така, вълченце?
Джейсън дояде останалата част от храната си, сякаш ни нямаше в стаята.
— Отговори ми.
Той се завъртя на стола, така че лактите му останаха назад.
— В момента имам твърде много господари, Анита. Не ми е нужен още един.
— А пък аз имам твърде много чудовища, които ми се бъркат. Не включвай и себе си в списъка, Джейсън.
— Списъкът кратък ли е? — попита той.
— Непрекъснато се скъсява.
Той се усмихна и се плъзна от стола.
— Само аз ли съм уморен?
Двамата с Лари го изгледахме. Върколакът не изглеждаше уморен, но не можех да кажа същото за нас, обикновените хора.
Джейсън нямаше да отговори на въпросите ми, а те не бяха достатъчно важни, че да го застрелям. Патова ситуация.
— Добре, къде ще спиш? — попитах аз.
— Ако ми вярваш, че няма да го изям, в стаята на Лари.
— Няма начин.
— Искаш да остана тук с теб?
— Казах му, че може да остане в стаята ми, докато пътувахме — обади се Лари.
— Това беше преди да започне с върколашките глупости — казах аз.
Лари сви рамене.
— В леглото ти е Господарят на града. Мисля, че мога да се справя с един върколак.
Аз не смятах така. Но не исках да го обсъждаме пред върколака.
— Не, Лари.
Той моментално се ядоса.
— Какво трябва да направя, че да се докажа пред теб?
— Остани жив — отвърнах аз.
— Какво значи това?
— Ти не си убиец, Лари.
— Имах желание да го застрелям — отвърна той сочейки към ухиления върколак.
— Знам.
— Понеже не стрелям, по който ми падне, не ми вярваш, че мога да се оправям сам?
Въздъхнах.
— Лари, моля те. Ако Джейсън се превърне насред деня и те убие, няма да мога да живея със себе си.
— А ако убие теб? — попита Лари.
— Няма.
— Защо не?
— Защото Жан-Клод ще го убие. Ако те нарани, аз ще го убия, но не знам дали Жан-Клод би отмъстил за теб. Джейсън се страхува от Жан-Клод много повече, отколкото от мен. Нали така, Джейсън?
Джейсън беше седнал на края на кушетката.
— О, да.
— Не знам защо — каза Лари. — Ти си тази, която убива за Жан-Клод. Той сякаш никога не убива някого лично.
— Лари, от кого би се страхувал повече, от Жан-Клод или от мен?
— Ти не би ме наранила — отвърна той.
— Ако трябваше да се изправиш срещу един от нас, кого би предпочел?
Лари ме гледа дълго време. Гневът от очите му изчезна, заменен от нещо уморено и старо.
— Него.
— Защо, за Бога? — попитах аз.
— Виждал съм да убиваш много хора, Анита. Много повече, отколкото Жан-Клод. Той може и да се опита да ме уплаши до смърт, но ти просто би ме убила.
Зяпнах съвсем леко.
— Ако наистина вярваш, че съм по-опасна от Жан-Клод, значи не си внимавал.
— Не казах, че си по-опасна. Казах, че ще ме убиеш по-бързо.
— Затова не се страхувам от Анита толкова, колкото от Жан-Клод — обади се Джейсън.
Лари го погледна.
— Какво имаш предвид?
— Всичко, което тя ще направи, е да ме убие бързо и чисто. Жан-Клод няма да ме убие бързо, нито пък лесно. Ще се погрижи да боли.
Двамата мъже се взираха един в друг. Логиката и на двамата звучеше убедително. Аз бях на страната на Джейсън.
— Ако наистина вярваш в това, което каза, Лари, значи не си виждал достатъчно вампири.
— Как ще видя достатъчно вампири, ако продължаваш да ме държиш на една ръка разстояние, Анита?
Наистина ли го бях държала толкова настрани? Нима прекалявах в желанието си да го защитя? Позволявах му да види собствената ми безпощадност, но не и тази на Жан-Клод?
— Освен това утре вечер идвам с теб при Господаря. Вече няма да ме държиш настрани.
— Прав си — отвърнах аз.
Отговорът изглежда изненада и двамата.
— Ако наистина вярваш, че бих убила някой по-бързо, отколкото Жан-Клод, значи съм прекалила със защитата си. Трябва да разбереш колко опасни са, Лари. Колко смъртоносни са, или някой ден няма да съм наоколо и ще те убият.
Поех си дълбоко въздух и го изпуснах бавно. Стомахът ми бе свит от страх. Страх, че ще убият Лари, защото съм го държала настрани. Това беше нещо, което не бях преценила.
— Хайде, Джейсън — каза Лари.
Джейсън се изправи.
— Не. Утре можеш да нагазиш до колене във вампири, докато те наблюдавам. Но докато не разбереш колко опасни са чудовищата, не искам да оставаш насаме с тях.
Очите му бяха ядосани, наранени. Бях подкопала увереността и самоуважението му. Но… какво друго можех да направя?
Лари се завъртя рязко на пети и излезе. Не спори. Не каза довиждане. Затръшна вратата след себе си, а аз се преборих с желанието да го последвам. Какво можех да кажа? Наведох чело към вратата и прошепнах: