— По дяволите.
— Ще получа ли кушетката? — попита Джейсън.
Обърнах се и се облегнах на вратата. Все още държах браунинга в ръка, макар вече да не бях сигурна защо. Започвах да се уморявам и да ставам немарлива.
— Не, аз получавам кушетката.
— В такъв случай, къде искаш да се настаня аз?
— Не ми пука, само не близо до мен.
Той поглади с ръце краищата на одеялото и прокара тъканта между пръстите си.
— Ако ще спиш тук, ще се ориентирам към леглото.
— Заето е — отвърнах аз.
— Колко е голямо?
— Огромно, но какво значение има?
— Жан-Клод няма да има нищо против, ако го споделя с него. Би предпочел да си ти, но… — той сви рамене.
Погледнах към него, към спокойното му, приятно лице.
— Това първият случай, в който споделяш леглото с Жан-Клод ли ще е?
— Не.
Изглежда нещо се бе изписало на лицето ми, защото той свали високата яка на пуловера си достатъчно, за да видя двете следи от зъби. Отблъснах се от стената и се приближих. Достатъчно, за да видя, че ухапването беше почти заздравяло.
— Понякога обича лека закуска, когато се пробуди — отвърна Джейсън.
— Исусе.
Джейсън пусна яката и тя покри белега, сякаш го нямаше. По същия начин, по който бихте прикрили смучка. Джейсън стоеше на място и изглеждаше безвреден. Беше висок точно колкото мен и имаше лицето на добре осведомен ангел.
— Ричард не позволяваше на Жан-Клод да се храни от него — казах аз.
— Не.
— Не. И това е всичко, което имаш да кажеш?
— Какво искаш да кажа, Анита?
Замислих се за секунда.
— Искам да си вбесен. Ядосан.
— Защо?
Поклатих глава.
— Отивай да спиш, Джейсън. Изморяваш ме.
Той се отправи към стаята, без да продума повече. Не погледнах да видя дали се е променил във вълк и се е свил на килима или е пропълзял в леглото до трупа. Не беше моя работа или поне не беше нещо, което исках да видя.
20
Поставих браунинга под възглавницата със спуснат предпазител. У дома, при наличието на специалния кобур, който бях добавила на рамката на леглото, предпазителят щеше да е вдигнат. Но тук щеше да изглежда доста тъпо, ако случайно се прострелях през нощта — деня — в опит да се защитя от върколаци.
Поставих файърстара под възглавницата на кушетката също със спуснат предпазител. При обичайни обстоятелства би стоял в багажа ми, но се чувствах леко несигурна.
Ножовете бяха в багажа. Ситуацията не беше достатъчно опасна, че да ги нося в леглото. Освен това не бяха особено удобни, не и за спане.
Точно се бях настанила удобно за един целодневен сън, когато осъзнах, че не се бях обадила на специален агент Брадфорд. Проклятие. Отметнах одеялото и се отправих към телефона, само по тениска и бикини. Да, браунингът беше с мен. Не върши особена работа да имаш оръжие, ако не го носиш със себе си.
Набрах номера, но нямаше отговор. Представете си. Нима всички не работеха по 24 часа в денонощието? Имах номера на пейджъра му. Дали новината за Ксавие можеше да почака? Ако имаха името, дали това би помогнало? Агент Брадфорд беше показал съвсем ясно, че съм персона нон грата. Първо Фриймънт ме беше отстранила, след това семейство Куинлан заплашваха да съдят всичко и всеки, освен ако не бъда държана настрана от случая. Бях свършила толкова впечатляваща работа по опазването на семейството им, че не искаха повторение. Изглежда смятаха, че ще причиня смъртта на сина им. Представете си само.
Имах номера на пейджъра на Брадфорд. Беше ми дал ясни заповеди, ако открия нещо, да го съобщя само на него и на никой друг. Това ме караше да не искам да му кажа каквото и да било. Но пък коя бях аз да твърдя, че ФБР нямат вампирско досие, скрито нейде? Може би името щеше да означава нещо за тях. Може би щеше да им помогне да открият Джеф. Освен това Жан-Клод не ми беше казал да не съобщавам името на Ксавие на ченгетата. Използвах номера на пейджъра и оставих собствения си телефон. Сега имах избор дали да ида обратно в леглото и да оставя обаждането му да ме пробуди, или да поседна и да почакам няколко минути. Изчаках.
След по-малко от пет минути телефонът иззвъня. Харесват ми хора, които отговарят бързо на пейджъра си. Казах „Ало“, в случай, че не беше той. Той беше.
— Специален агент Брадфорд. Този номер беше изписан на пейджъра ми — гласът беше натежал от сън.
— Анита Блейк е.
За момент последва мълчание.
— Знаете ли кое време е?
— Все още не съм си легнала, така че да, знам кое време е.
Отново мълчание.
— Какво искате, госпожице Блейк?
Поех си дълбоко въздух и го изпуснах бавно. Нямаше да помогне, ако се ядосам.