Внезапно се почувствах уморена. Сякаш събитията от изминалата нощ ме удариха изведнъж, като всепомитаща вълна. Доспа ми се. Трябваше да си легна. Не можех да помогна нито на Джеф Куинлан, нито на който и да било друг, ако не поспях поне няколко часа. Освен това можеше федералните да го открият. И по-странни неща са се случвали.
Оставих съобщение на рецепцията да ме събудят по обяд и се свих под одеялото. Браунингът убиваше под възглавницата ми. Поне не чувствах файърстара под възглавничката на кушетката. Почти ми се прииска да бях извадила Зигмунд, моят плюшен пингвин, но някак си идеята Жан-Клод или Джейсън да ме открият, заспала с играчка пингвин, ме притесняваше почти толкова, колкото опитите им да ме изядат. Тежка е цената на мачовизма.
21
Някой тропаше по вратата. Отворих очи и погледът ми попадна на стая, изпълнена с мека, приглушена слънчева светлина. Завесите тук не бяха и наполовина толкова плътни, колкото онези в спалнята. Поради което аз бях тук, а Жан-Клод там.
С мъка навлякох дънките, които бях оставила на пода и изкрещях:
— Идвам.
Тропането престана, след това прозвуча сякаш са изритали вратата. Нима ставаше дума за събуждане от страна на федералните? Отправих се да отворя с браунинг в ръка. Някак не смятах, че от ФБР ще са толкова груби. Застанах от едната страна на вратата и попитах:
— Кой е?
— Доркас Бувие — тя отново изрита вратата. — Отвори проклетата врата.
Надзърнах през шпионката. Наистина беше Доркас Бувие или злата й близначка. Не се виждаше оръжие. Вероятно бях в безопасност. Прибрах браунинга под тениската в колана на дънките. Тениската беше голяма и стигаше до средата на бедрата ми. Скриваше пистолета, че и отгоре.
Отключих вратата и застанах встрани. Доркас я отвори със замах и я остави да се люлее зад себе си. Затворих я и я заключих, а после се облегнах и я изгледах.
Доркас крачеше из стаята като някаква екзотична котка. Дългата й до кръста кестенява коса се развяваше като завеса, докато се движеше. Най-накрая се обърна и ме погледна заплашително с морскозелените си очи, които бяха огледален образ на очите на брат й. Зениците се бяха свили до размерите на топлийки, в резултат на което ирисите й изпълваха очите и я правеха да изглежда почти сляпа.
— Къде е той?
— Къде е кой? — попитах аз.
Тя ме изгледа лошо и се отправи към вратата на спалнята. Не успях да стигна до нея навреме, за да я спра, а все още нямах желание да я застрелям.
Когато стигнах до нея, вече беше влязла две стъпки навътре, гърбът й беше изправен и се взираше в леглото. Струваше си да се взира.
Жан-Клод лежеше по гръб, тъмните винени чаршафи бяха вдигнати до средата на гърдите му. Едното рамо и една бледа, бледа ръка бяха изпънати насред тъмните чаршафи. В полумрака косата му се сливаше с възглавницата и правеше лицето му да изглежда бяло и почти неземно.
Джейсън беше легнал върху стомаха му. Единствените части от него под чаршафите бяха един крак и едва-едва покрития задник. И да носеше някакви дрехи, не можех да ги видя. Изправи се на лакти и се обърна към нас. Русата коса беше паднала пред лицето му и примигваше, сякаш е бил дълбоко заспал. Усмихна се, щом видя Доркас Бувие.
— Това не е Магнус — каза тя.
— Не — отвърнах аз, — не е. Искаш ли да поговорим в другата стая?
— Не излизайте само заради мен — каза Джейсън и се претърколи на един лакът. Копринените чаршафи се плъзнаха по бедрата му, докато се движеше.
Доркас Бувие се завъртя на пети и излезе от стаята. Затворих вратата, последвана от смеха на Джейсън.
Доркас изглеждаше разтърсена, дори засрамена. Беше хубава гледка. Аз също бях засрамена, но не знаех какво да направя по въпроса. Опитите да обясниш, че нещата не са такива, каквито изглеждат, никога не сработват в подобни ситуации. Хората винаги искат да вярват най-лошото за вас. Така че не се опитах. Просто стоях и я гледах. Тя не смееше да срещне очите ми.
След кратко неловко мълчание, което я накара да се изчерви, тя проговори:
— Не знам какво да кажа. Смятах, че брат ми е там. Аз…
Най-сетне ме погледна в очите. Вече започваше да се овладява и да възвръща увереността си. Човек можеше да го прочете в погледа й. Беше дошла не само за да измъкне брат си от леглото ми.
— Защо, за Бога, би решила, че Магнус е тук?
— Може ли да седна?
Направих й знак да се разполага. Седна на един от столовете с изпънат гръбнак и перфектна стойка. Доведената ми майка Джудит щеше да е горда. Подпрях се на една от облегалките на кушетката, защото с браунинга нямаше как да седна. Не знаех как ще приеме факта, че съм въоръжена, така че не исках да й показвам пистолета. Някои хора се спичат край огнестрелни оръжия. Иди ги разбери.