Това сякаш беше достатъчно за Луций, чиито единствени сънени думи бяха: „Лека нощ, съпруго“. Малко след това хъркаше.
Аврелия пък остана да лежи напълно будна, загледана в мрака. Замоли се семето му да е заченало. Макар да нямаше желание да има дете, бременността щеше да я предпазва от още от онова, което се беше случило току-що — поне докато детето не бъде отбито. Ако това не се случеше, щеше да ѝ се наложи да се отдава на Луций всеки път, когато я пожелае. Никога не се беше чувствала по-безпомощна. От гърдите ѝ се изтръгна ридание. Тя успя да преглътне следващото, но после дойде трето и четвърто. Всичко това ѝ дойде твърде много. Сълзите, които напираха през целия ден, най-сетне потекоха. Бликаха от нея като вълна на мъка, пропиха възглавницата и чаршафа. Направи всичко по силите си да плаче тихо, но след малко престана да ѝ пука дали Луций я чува. Може би щеше да се почувства виновен, задето я е докоснал. Ако видеше колко е разстроена, може би вече нямаше да го прави. Аврелия дори се обърна и легна до съпруга си, за да види дали плачът ѝ няма да го събуди. Той обаче само се обърна на другата страна и продължи да хърка.
Безутешността на Аврелия от реакцията му нямаше граници. „Ханон — помисли си тя. — Ханон“.
Минаха много часове преди сънят да я обори.
XI
Апулия, един месец по-късно…
— Престани да ме гледаш така — раздразнено нареди Ханон.
— Как, командире? — Мут направи престорено весела физиономия.
Ханон зачака неизбежното. След малко лицето на Мут се отпусна в нормалното си горестно изражение, както се отпуска глътнатият корем на дебелак.
— Така — посочи Ханон. — Не си доволен от това какво правя, но няма да ме спреш.
— Не мога да те спра — тъжно каза Мут. — Ти си мой командир.
— Но няма да кажеш на никого за това, когато се върнем от патрула, нали?
— Разбира се, че не, командире. Хората също няма да кажат нищо, имаш думата ми. — Устните на Мут се свиха, но после се отпуснаха.
— Ще си мълчиш, но не одобряваш — каза озадачено Ханон.
— Точно така, командире. Жените си имат място и то не е в разгара на война.
Ханон го изгледа кръвнишки. Беше се почувствал длъжен да обясни на Мут причините да замине. Не можеше да спори — заместникът му беше прав. Онова, което планираше, беше безразсъдно и дори граничеше с безумие. Решението му обаче беше твърдо. Подобно на много други, фалангата му беше пратена на патрул от Ханибал и задачата ѝ бе да защитава картагенските отряди, които събираха продоволствия. Фабий беше продължил тактиката си да атакува — често доста успешно — тези групи, което означаваше, че задачата им бе станала още по-важна. Нито Ханибал, нито някой от старшите му офицери не би погледнал благосклонно на решението му да изостави хората си за няколко дни. Ханон много добре си спомняше кастренето, на което беше подложен от генерала, след като веднъж не се бе подчинил на заповедите му.
— Добре. Защото ако научи, Ханибал ще ме разпъне на кръст. — Странно, дори това осъзнаване не можеше да го откаже от втори опит да види Аврелия, преди да се е омъжила. След онази нощ във фермата непрекъснато мислеше за нея и почти не можеше да спи. А ако можеше да убие и Агесандър при това посещение, още по-добре.
— Това е основната причина, поради която няма да кажа нищо, командире. Освен това съм ти задължен.
— Благодаря ти.
Мут изсумтя развеселено.
— Не е само защото ми спаси живота при Виктумула. Ти си ценен. Офицерите са малко. Ако загинеш, няма да има време за обучаването на друг. Войната се разгорещява и когато дойде следващото голямо сражение, не искам да умра, защото отрядът си няма командир.
Ханон се засмя на прагматизма на Мут, който беше леко обиден, но и напълно логичен.
— Ами ако не се върна?
— Тогава ще те проклинам, задето си бил такъв проклет глупак, командире, и ще съжалявам, че не съм те вързал още тук и сега.
— Ти си добър човек, Мут. Благодаря ти.
— Защо не се разкараш, командире? Колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-рано ще се върнеш.
— Ще се видим след три дни на кръстопътя, за който говорихме.
— Ще бъдем там, командире, освен ако някой римски патрул не ни е изклал всичките.
Ханон стисна зъби и се опита да не мисли за тази вероятност.
— Всичко добро — каза той и скочи на коня си.
Мут вече се отдалечаваше към лагера.
Малко разочарован, Ханон цъкна с език и обърна коня си на запад, към Капуа. Каза си, че всичко това ще си заслужава, когато види Аврелия отново. Когато отмъсти за убийството на Суни. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че причината не е Суни. Ханон искаше да отмъсти за приятеля си, но срещата с Аврелия беше на първо място. Измъчван от съвестта си заради това признание, той се закле да мине и през имението на Фабриций. Аврелия можеше пак да е там, въпреки онова, което беше казала. Отклоняването означаваше, че имаше риск да изпусне срещата с Мут и хората си, но може би никога повече нямаше да му се удаде друга такава възможност. „Цялото това начинание е безумно“, помисли си той. Дали не правеше най-голямата грешка в живота си?