Опасенията му се засилиха през следващия ден и нощта. Дори след пресичането на Апенините нещата не тръгнаха на по-добре. Белезите на войната бяха навсякъде, от изгорените вили и ферми до пустите села и крайпътни гостилници. Започна да свиква с гледката на гарвани и лешояди, които се трупаха върху мъртви животни и хора и излитаха лениво, когато приближаваше. При Требия и Тразименското езеро беше видял повече трупове, отколкото би могъл да си представи. Мислеше си, че след онези ужаси е привикнал с гледката, но се оказа, че греши. Топлото време се беше върнало, поради което труповете се подуваха и гниеха бързо. Гледката на червеи в очните кухини на дете, лилавите езици, които вече не се побираха в устата, и непоносимата воня на гниеща плът превърнаха пътуването му в изпитание. Много от реките и потоците също бяха отровени от трупове и Ханон не смееше да пие от тях. Вместо това веднъж дневно се принуждаваше да влезе в дворовете на изоставени къщи в търсене на кладенец. Водата беше единственото, от което имаше нужда. Гледките го лишаваха от апетит по-ефективно от всичко друго.
Имаше и други опасности. Неведнъж забеляза римски патрули. Бяха малки, вероятно защото основните сили на Фабий се намираха източно от планините, но той беше сам и представляваше лесна плячка. Затова обикновено яздеше през полята, успоредно на пътищата. По този начин можеше да избягва контакт с врага, като се крие сред горичките. Освен това си спестяваше и срещата с други пътници — не че имаше много такива. Едно ранно утро зърна някакви мъже, които се криеха в крайпътната канавка, и осъзна, че избраната тактика му е спестила и срещата с разбойници.
Не се изненада много, когато завари дома на Аврелия изоставен, но това означаваше, че не можеше да се разправи с Агесандър. Но откъде можеше да знае къде се е дянал сицилианецът? Капуа беше най-логичното място, защото Аврелия и майка ѝ би трябвало да са там, но как да намери Агесандър — или самата Аврелия — в града? Идеята да влезе в Капуа го накара да осъзнае напълно безумието на решението си. Беше толкова глупаво — и вероятно опасно — колкото и да настъпи по опашката отровна змия. Малки бяха шансовете да го разпознаят, но с чуждия си акцент, мургавата кожа и зелените очи щеше да изпъква в тълпата. Достатъчно беше някой подозрителен гражданин да съобщи за него, за да бъде заловен и подложен на разпити, преди да посрещне бавната си и мъчителна смърт. Единствено боговете знаеха дали ще излезе жив от това начинание. Ханон не се беше молил толкова от деня, в който беше завлечен от бурята навътре в морето. Докато приближаваше Капуа, безпокойството му се засили. Големите групи соции, изпратени да пазят фермите около града, станаха обичайна гледка. Никой не се заглеждаше в него, но стомахът му непрекъснато беше свит от напрежение. Три неща го караха да продължава напред. Споменът за целувките на Аврелия, мисълта какво ли ще си помисли Мут, ако се върне безславно, и инатливият отказ да се признае за победен.
По пладне на втория ден стигна при западната порта на Капуа — мястото, където пристигаха пътниците от крайбрежието. Гледката на могъщите каменни стени отново му напомни защо Ханибал не атакува големи градове. Завладяването на място като това би отнело много месеци, както беше показала обсадата на Сагунт — време, през което римляните можеха спокойно да отрежат всички продоволствени линии на картагенците и да направят невъзможно оставането им на едно място. Много по-умно беше онова, което правеше Ханибал — да посреща римляните в открити сражения. Броят на стражите при портата накара стомаха на Ханон да се свие още повече. Никой от останалите пътници не изгаряше от желание да разговаря, което го устройваше идеално. Имаше време да се моли да не започнат да му задават трудни въпроси. Когато редът му дойде, стражите като че ли се задоволиха с обясненията, направени с най-добрия му гръцки акцент — че работи за търговец, който наскоро е пристигнал в най-близкото пристанище. Ханон потупа дисагите и обясни, че са пълни с писма за клиентите на работодателя му. Стражът го изгледа за момент, след което погледът му се премести върху коня. Ханон започна да се поти. Не само че дисагите му бяха празни, ами и мечът му беше скрит под постелката на гърба на животното. За негово облекчение мъжът му махна да влиза, без да задава повече въпроси, като дори му каза къде може да намери конюшня, в която да остави коня си.