— Както искаш. Аподитериумът е натам. — Мъжът махна към вратата в другия край на малкото помещение и отново насочи вниманието си към котката.
Ханон не го удостои с отговор. Изгледа презрително здравеняка и отиде в съблекалнята, която беше приятно украсена с мозайка и стенописи на морски теми. Продавачът на сладкиши, когото беше чул по-рано, моментално вдигна подноса си към него, но Ханон го отпрати. Имаше още двама мъже, които се събличаха; те дадоха дрехите си на един роб, който ги сложи в отделни номерирани отделения на дървените шкафове. Ханон се канеше да се съблече, когато една мисъл го накара да замръзне на място. Белегът. Беше забравил за проклетия белег! Всеки, който го видеше, щеше да го вземе за роб. Дързостта и раздразнението го накараха да не си излезе. Ако оставеше ивицата плат на врата си, никой нямаше да види уличаващото F. Ако го попитаха, щеше да обясни, че има упорита рана, която заздравява бавно. И че хирургът му е казал да я държи покрита, особено в банята.
Съблече се и даде дрехите и сандалите си.
— И не искам нещо да ми изчезне, докато се къпя. — Стори му се, че робът подуши. Ханон сви устни. — Може и да вонят, но някои крадци са готови да отмъкнат какво ли не. — Добави един ас и изражението на роба се промени тутакси.
— Ще ги пазя добре, господарю. Искаш ли дрехите ти да бъдат изпрани?
— Може би друг път.
Робът погледна с любопитство врата му, но Ханон вече вървеше към фригидариума. Нямаше намерение да стои дълго тук — малцина се задържаха в това помещение. Както и беше предполагал, в басейна със студена вода имаше само един човек — един от клиентите, които беше видял в аподитериума, мъж на средна възраст с бяла коса и гърбав нос. Двамата си кимнаха; превръзката на врата предизвика нов въпросителен поглед. Ханон нарочно се постара да не намокри плата, бързо премина от единия край на басейна до другия и излезе. Следващото помещение, тепидариумът, беше повече по вкуса му. От краткото топване в студената вода кожата му беше настръхнала.
В тепидариума седна на една от дългите дървени пейки, поставени покрай стените. Въздухът беше приятно топъл; стените бяха украсени с изображения на делфини, риби и морски чудовища. Неколцина мъже седяха наблизо и при отсрещната стена. Трима разговаряха тихо и отпиваха вино от глинени чаши; двама играеха на зарове на пода, а един се беше облегнал на стената и дремеше. Ханон затвори очи и също се престори на задрямал. В действителност слушаше с цялото си внимание.
— Една драхма на хвърляне, както преди? — предложи единият от играчите.
— Добре — не особено доволно отвърна другият.
— Две петици! Бий ме, ако можеш, приятелю!
— Снощи да не си спал с Фортуна? — кисело попита вторият играч. — Все на теб ти се усмихва късметът. — Той хвърли заровете. Последва ликуващ вик: — Пет и шест! Най-сетне печеля.
Двамата продължиха да играят и да си подхвърлят подобни реплики и вниманието на Ханон се насочи към тримата, които седяха заедно. Тъй като бяха срещу него, той продължи да се преструва на задрямал. Благодарение на това или може би на виното, гласовете им постепенно се засилиха.
— Проклетата война няма свършване — промърмори най-възрастният, мъж с посивяла коса и артритни ръце и крака. — Сигурен съм, че ще се проточи като предишната. Помня…
— Калавий, пийни още вино — каза онзи от лявата му страна, дребен тип с кафяви очи и намазани със зехтин къдрици. — Чашата ти е празна.
Макар че беше прекъснал говорещия, Ханон забеляза, че поведението на мъжа е раболепно. Явно имаше разлика в общественото положение — другарите на дребния вероятно бяха благородници. Това само го раздразни още повече. Капуа не беше чак толкова голям град. Тези мъже вероятно познаваха родителите на Аврелия. Само да можеше да ги попита къде е тя!
— Благодаря. — Калавий му подаде чашата си.
Дребният мъж вдигна своята.
— Да пием за нашите храбри водачи! Дано скоро да победят Ханибал.
Третият мъж, с широки рамене и небрежно красива външност, не се включи.
— За нашите водачи, казваш. Ти не си римлянин, нито пък си от Кампания. Ти си проклет грък.
— Това няма никакво значение. Аз живея тук и си плащам данъците — отвърна дребният, който очевидно се почувства малко неудобно.
— Но не си гражданин. — В гласа на третия се долавяше твърда нотка. — Никога няма да те призоват в армията. Няма да ти се налага да се сражаваш с гугите като сина ми или племенниците и внуците на Калавий.
Калавий свъси вежди.
— Така е.
— Моите извинения — побърза да отвърне дребният. — Не исках да ви обидя. — Той отново вдигна чаша. — Дано боговете да напътстват и защитават водачите на Републиката в борбата им срещу Ханибал. Дано също бдят и над всички синове на Рим, които се сражават срещу врага.