— Спрете роба! — извика Фанес. — Нападна ме с нож. Спрете го!
Някакъв мъж на средна възраст се изпречи с разперени ръце на пътя на Ханон. Ханон изрева боен вик и човекът тутакси размисли.
Ханон продължи да тича към изхода, като изблъска с лакът някакъв младок, който се опита да посегне към лицето му. Имаше няколко неуспешни опита да бъде хванат за туниката, но те не го спряха. Профуча покрай някаква опулена жена и се озова навън. Зад него гласът на Фанес зазвуча по-силно. Ханон изруга. Освен ако не бяха глухи, телохранителите на гърка несъмнено го очакваха в подножието на стълбите.
Забави крачка. Както и очакваше, здравеняците тъкмо бяха тръгнали нагоре с намръщени мутри и със сопите в ръце. Всички на стълбите ги гледаха. „Не вдигай тревога“, помисли си Ханон. Искаше хората на стълбите да останат спокойни и биячите на Фанес да се чувстват уверени. С небрежна усмивка тръгна надолу.
— Идвам при вас — извика той. Телохранителите се спогледаха и се ухилиха доволно. Дотук добре. Стомахът му беше свит на топка, но той изчака да извърви три четвърти от пътя, преди да направи хода си.
Грабна голяма кошница с пилета от едно стреснато момче и я запрати право по хората на Фанес. Последваха ругатни, трясък, звук на чупеща се тръстика. Разлетяха се пера. Въздухът се изпълни с кудкудякането на уплашени кокошки. Ханон не изчака да види какво ще се случи. С огромен скок преодоля последните няколко стъпала и се втурна в тълпата. Запробива си път през множеството, като внимаваше да не поглежда хората. За щастие никой не се опита да го спре. Десет крачки, двайсет, трийсет, четирийсет от стълбището. Ханон забави крачка и отново тръгна небрежно. Някои сигурно вече се бяха досетили, че преследват именно него. Погледите на всички бяха насочени към храма.
На първата пресечка Ханон реши да се махне от широката улица. Зави на ъгъла и погледна назад. Фанес беше на стълбището. Лицето му беше почервеняло и той явно ругаеше бездарните си телохранители. Ханон се усмихна, обърна се и ускори крачка. Щеше да откъсне парче плат от туниката и да скрие белега си; скоро щеше да се стопи в тълпата. Удовлетворението му обаче не продължи дълго. Не беше безопасно да остава в Капуа. Фанес нямаше да намери покой, докато не го открие.
Усещаше горчив привкус в пресъхналата си уста. Защо да остава, щом Аврелия не беше тук? Нямаше смисъл и да се опитва да я намери. Тя вече беше омъжена жена с напълно нов живот, от който той никога нямаше да бъде част. Шансовете да открие Агесандър също се бяха изпарили. Най-добрият му избор беше да се върне при фалангата, да продължи да си изпълнява дълга и да забрави и за двамата. Да се опита да ги забрави.
„Фортуна е толкова непостоянна“, с тъга си помисли той. Беше заплашил Фанес и бе успял да се измъкне, но пък беше лишен от възможността отново да види Аврелия. Мут беше прав. Нямаше място за жени по време на война. Оттук нататък щеше да се съсредоточи единствено върху картагенската кауза.
Но въпреки цялата си решимост изпитваше дълбока тъга.
XII
Северно от Капуа
Аврелия разглеждаше отражението си в бронзовото огледало. Засега цветът ѝ изглеждаше добре; на лицето ѝ нямаше и следа от бурята, бушуваща вътре в нея. Дори косата ѝ, разресвана от Елира, беше блестяща. Тялото ѝ обаче сякаш беше решило да се държи противоположно на начина, по който се чувстваше — изолирана и окаяна. Може би добрият ѝ външен вид се дължеше и на една друга причина, но Аврелия не искаше да мисли за нея. По-добре беше засега да се отдаде изцяло на самотата си, нейната нова и постоянна спътница. Това не беше изненадващо. Новият ѝ дом беше извън града, в домакинство от роби, които не познаваше. Майката на Луций отдавна беше починала, а баща му беше свадлив старец, който се интересуваше единствено от управлението на именията си. Луций, чиято компания сега я караше да е нащрек, също рядко се появяваше. Семейните дела и политиката го принуждаваха да прекарва повечето си време в Капуа. Когато се връщаше у дома, обикновено прекарваше дните с баща си или навън. Спяха заедно, но креватните упражнения бяха предимно физически и рядко включваха разговори. Аврелия не знаеше каква е причината за това. Може би защото вече бяха съпруг и съпруга. Освен да се опитва да ѝ направи дете, Луций почти не ѝ обръщаше внимание. Макар че все още не го обичаше, на Аврелия ѝ липсваше вниманието, с което я беше засипвал преди. Може би беше в състояние да промени начина, по който се държеше с нея, но още не беше готова да сподели тайната си с него.
От време на време получаваше по някое сухо писмо от майка си, което също не ѝ помагаше. Баща ѝ беше жив: служел с легионите, които следвали силите на Ханибал; от Квинт нямало вести; маслините били събрани и подготовката за зимата във фермата вървяла добре. В цяла Кампания нямаше и следа от вражески войници, което оправдаваше решението на Атия да се прибере у дома с Агесандър и робите. Нямаше никаква вест и от Фанес и Аврелия се надяваше, че това означава, че майка ѝ успява да плаща вноските. Новината беше намалила чувството ѝ за изолация, но съвсем малко. Ако не беше Елира, която бе останала с нея след сватбата, самотата ѝ щеше да е непоносима.