Въпреки че споделяше много лични неща с илирийката, Аврелия още не ѝ беше разкрила най-съкровените си мисли. Погледът ѝ се стрелна към профила на Елира зад нея, която стоеше с четка в ръка и сръчно разресваше оплетените през нощта кичури. Реши, че е по-добре да ѝ каже в най-скоро време — иначе тя така или иначе щеше да се досети. Отначало Аврелия не беше сигурна. Луций беше спал с нея достатъчно пъти, но тя някак беше сигурна, че семето му е останало непосято. Оказа се, че само си е мечтала да е така. Втори месец бе отминал без обичайното кървене и увереността ѝ се превърна в безпокойство. В последно време започваше да усеща корема си леко стегнат. Понякога сутрин леко ѝ се гадеше. Накрая и последните ѝ съмнения се разсеяха. Скоро коремът ѝ щеше да се подуе и нямаше начин да остане незабелязан, особено когато се къпеше. „Скоро — помисли си Аврелия. — Ще трябва да кажа на Елира скоро. И на Луций. Или да действам“. Изпълни я вина, че подобно нещо изобщо минава през главата ѝ, но въпреки това мисълта си остана. Аврелия не желаеше лошо на бебето; идеята изникваше непрекъснато, защото все още не се беше примирила напълно със студената реалност на живота си като съпруга на Луций. Затова не можеше да се спре да подслушва робините в кухнята, когато си говореха за прекъсване на нежелана бременност — те използваха седефче, но Аврелия нямаше представа къде може да намери това растение, как да го приготви и дори какво количество да приеме. По задните улички на Капуа имаше старици, които се занимаваха с билки и настойки, но тя нямаше наложителна причина да иде в града. Дългът ѝ повеляваше да остане тук, освен ако Луций не я вземеше със себе си. „Престани!“ — заповяда си тя. Бременността ѝ не беше резултат на насилие или малтретиране. Нямаше смисъл да се опитва да я прекъсне. А освен това подобни опити бяха опасни. Майка ѝ веднъж ѝ беше разказала за робиня, който умряла от загуба на кръв след неуспешен опит за аборт.
А и ако изгубеше бебето, щеше просто да забременее отново. Такова щеше да е желанието на Луций — и на всички други. Сега предназначението ѝ беше да осигури на семейството му мъжки наследник, при това колкото се може по-скоро. Думите на Атия отново прозвучаха в главата ѝ. Ако можеше да износи успешно бебето и — още по-добре — бързо да роди второ и трето, животът ѝ щеше да стане много по-лек. Луций щеше да я остави на мира. Животът ѝ щеше да бъде изпълнен с радостта да отглежда семейството си. Ако Фортуна погледнеше благосклонно на нея, тя можеше дори да си намери любовник — някой, който я възприема не като кобила за разплод, а като жена. Трудно беше да си мисли, че бездействието е най-добрата стратегия. В главата ѝ се появи образът на Ханон, но Аврелия безжалостно го пропъди. Горчивата истина беше, че никога нямаше да го види отново. Никога нямаше да прекара живота си с него. По-добре беше да приеме положението, каквото е. В противен случай щеше да се обрече на окаян живот, в който единственото мимолетно щастие щеше да я спохожда в главата ѝ — а това беше пътят към лудостта.
Реши, че е много по-добре да износи детето на Луций. Сега това беше част от работата ѝ. Погали се леко по корема. Изпита тръпка на вълнение — на радост. Все още не ѝ се струваше реално, че в нея расте бебе. Каза си, че ще го износи докрай. Че освен на Луций детето е и нейно. И че ще го обича от все сърце, независимо дали е момче или момиче. Че това ще е задачата ѝ в живота. Решението ѝ хареса. Това беше област, която се намираше — за разлика от много други неща — под неин контрол.
— Изглеждаш щастлива, господарке — каза Елира. Стресната, Аврелия се опита да скрие изненадата си.
— Така ли?
Илирийката я погледна в огледалото.
— Да. Стори ми се, че забелязвам намек за усмивка. А боговете са ми свидетели, това не се случва често.
Аврелия се опита да намери приемлива лъжа.
— Обичам да ми разресваш косата.
— Но обикновено не се усмихваш, когато го правя.
— Е, днес ми харесва особено — заяви Аврелия с тон, който не търпеше възражения.
Веждите на Елира се повдигнаха, но тя не каза нищо.