Тръгнаха по най-краткия път, via principalis или централната улица, която разделяше лагера на две. Често им се налагаше да се дърпат настрани, когато някоя центурия легионери излизаше от палатките си и поемаше на юг. Калатин мърмореше, а Квинт хвърляше потайни, но изпълнени с възхищение погледи към войниците. Преди винаги беше гледал отвисоко на пехотата. Вече не. Те не бяха само трамбоващи тъпаци, както ги наричаха конниците. Легионерите бяха единствената част от армията, която се беше представила добре срещу Ханибал, докато конницата трябваше да се потруди здравата, за да си върне изгубената при Требия чест.
Централната част, където се намираше щабът на консула, гледаше към via principalis и беше означена от vexillum, червено знаме на прът. Пред няколкото големи палатки кипеше трескава дейност. Освен обичайните стражи имаше вестоносци на коне, които пристигаха и заминаваха, малки групи центуриони, както и тръбачи, очакващи заповеди. Двама предприемчиви търговци дори бяха успели да разположат сергиите си и да продават пресен хляб и печени наденички; несъмнено се бяха уредили тук след щедро дарение на офицера, отговарящ за входа.
— Баща ти не се вижда никакъв. — Калатин намигна на Квинт. — Сигурно е зает със сериозни разговори с Лонг и другите старши офицери. И планират следващите ни действия.
— Сигурно. — Квинт се вкисна още повече. — А аз няма да науча нищо за тях, докато не дойде време да ги изпълним.
— Същото се отнася за всички ни! — Калатин го тупна окуражително по ръката. — Можеше да е и по-лошо. Ханибал ни остави на мира седмици наред. Позицията ни тук е силна, а скоро по Пад ще започнат да пристигат и кораби. Преди да се усетим, ще имаме и подкрепления.
Квинт направи опит да се усмихне.
— Какво има? — Калатин го погледна. — Да не би още да се тревожиш, че баща ти ще ти заповяда да се върнеш у дома?
Един минаващ наблизо войник ги погледна с любопитство.
— По-тихо! — промърмори Квинт и ускори крачка. — Да, тревожа се.
Когато се събраха с Калатин след Требия, приятелството им достигна ново ниво. Двамата разговаряха много и Квинт му разказа всичко за Ханон и за гнева на Фабриций от неочакваното му пристигане много преди първия сблъсък при Тицин.
— Няма да те отпрати. Не може да го направи. Нуждаем се от всеки мъж! — Калатин видя как Квинт се изчервява. — Знаеш какво имам предвид. Ти си обучен конник, а сега такива има малко. Каквото и престъпление да си извършил в очите на баща ти, в този момент то няма значение. — Калатин изпъчи гърди. — Двамата с теб сме ценен материал!
— Сигурно. — На Квинт му се искаше наистина да е сигурен. Все пак, окуражен от доброто настроение на Калатин, той успя да пропъди тези мисли от главата си.
Стигнаха южния край на лагера и се качиха по една стълба на земния вал, който беше висок десет и широк пет крачки. Покрай външната страна на стената бяха поставени заострени колове; под тях имаше дълбок ров. Укрепленията бяха яки, но Квинт нямаше желание да вижда как ги изпробват. Споменът за поражението им от Ханибал още беше пресен. Бойният дух се крепеше на косъм — и това не се отнасяше само за неговия. Изпаднал отново в мрачно настроение, Квинт се загледа напрегнато в хоризонта. От дни не бяха забелязвани вражески отряди, но това не означаваше, че и днес ще е същото. За свое облекчение Квинт не видя никакви признаци на живот по неравната земя, която се спускаше към широката сребриста ивица на река Пад. По пътя, който се виеше към Генуа и отвъд, имаше няколко момчета със стадо кози; старец с муле и каруца, пълна с дърва, креташе едва-едва към портата. По-равният терен от лявата му страна беше зает от трениращи легионери. Офицерите им крещяха, надуваха свирки и размахваха пръчки. На Квинт донякъде му се искаше да отиде да погледа пехотинците, но най-силното му желание беше поне за няколко часа да забрави напълно за всякакви сражения и войни. Погледна Калатин и попита: