Той се усмихна сънено.
— Задължен съм ѝ.
— А аз на теб.
Луций повдигна вежди.
— Това пък защо?
Тя подпря брадичка на гърдите му и го погледна в очите.
— Ще ставаш баща.
Луций я погледна объркано; после изненадано. Накрая на лицето му се изписа неподправена радост.
— Бременна си?!
Тя кимна и се усмихна доволно.
— Засега само във втория месец, но си помислих, че ще искаш да знаеш.
— Слава на Церера и Телура! Това е чудесна новина!
Тя се засмя, когато той докосна корема ѝ.
— Още нищо не може да се усети.
— Тогава откъде знаеш?
— Пропуснах два цикъла. А и жените разбират такива неща.
— Каза ли на майка си, докато тя беше тук?
— Разбира се. Но ти си единственият друг, който знае.
Той я притисна към себе си, но бързо я пусна.
Този път тя се притисна в него.
— Няма да ми навредиш!
Той се усмихна стеснително, от което заприлича на хлапак.
— Да не казваме на никого, преди да е започнало да личи. Това може да е нашата тайна. — И после се отплесна да говори колко горд ще е баща му, кои са любимите му момчешки имена и на какви игри ще научи сина им.
Аврелия се включваше от време на време, като се съгласяваше с всяка негова дума. Мислено се помоли детето наистина да се окаже момче. Второто можеше да е момиче, но първото трябваше да е момче — по много причини. Когато той най-сетне млъкна, тя го целуна по устните.
— От теб ще стане чудесен баща.
— А ти ще ми родиш силен син!
„Желязото е горещо“, помисли си Аврелия. Време беше да действа.
— Жалко, че майка ми не можа да се зарадва на чудесната новина.
— Не разбирам. Гостуването ѝ мина добре, нали?
— Да. — Тя остави гласа си да замре.
— Тогава каква е причината? Да не би да е болна? Или е получила лоши новини за баща ти или брат ти?
— Не, нищо такова.
— Кажи ми. — Гласът му бе заповеднически, но в същото време и мек.
„Фортуна, помагай“, замоли се Аврелия.
— Не е нещо, което да те засяга. Просто семеен проблем. — Тя избягваше погледа му. Огънят на надеждата я сгря отвътре, когато той хвана брадичката ѝ и я вдигна, за да го погледне.
— Кажи ми.
И тя го направи, с подходящо печален тон. Как баща ѝ взел заем от Фанес след няколко много лоши за реколтата години. Как изплащал вноските си, преди да замине на война. За натиска, на който била подложена майка ѝ след това. За заплахите на Фанес; за вдигането на лихвите; за това как Марциал помагал според способностите си. Пропусна нападението срещу лихваря — не искаше да добавя и Ханон в историята — а само спомена, че неотдавна Фанес вдигнал месечните вноски дотолкова, че майка ѝ трябвало да продаде част от земите им.
— Съжалявам — с треперещ глас рече тя. — Не биваше да ти казвам. Майка и татко много ще ми се ядосат, ако научат.
— Няма да кажа на никого — обеща той. — Ако им трябват пари, мога да им заема…
— Благодаря, но не. Те са прекалено горди, за да приемат и една драхма от теб. Марциал направо принуди майка ми да вземе парите му, а той е семеен приятел от трийсет години.
Аврелия не каза нищо повече, а се замоли Луций да реши лично да притисне Фанес и да си помисли, че идеята е негова. Времето се проточи. Сърцето ѝ туптеше толкова силно, че тя се разтревожи, че той може да го усети.
— Фанес се казва, така ли?
— Да.
— И живее в Капуа?
— Да.
— Ще се погрижа някой да го посети. Да го убеди да размисли за дълговете на семейството ти. — Той се усмихна, когато тя го погледна. — Няма да има нищо незаконно. Псето просто ще трябва да намали вноските до част от сегашната им стойност, така че майка ти да може да продължи да ги плаща. Това е напълно разумно, още повече че сме във война. След като баща ти се върне, несъмнено отрупан с почести от Сената, положението може да се промени.
— Наистина ли ще го направиш за мен?
— Разбира се! Та ти ще ми родиш син. Пък и това е съвсем дребна работа.
От очите на Аврелия бликнаха сълзи на искрена благодарност и радост.
— Благодаря — прошепна тя.
— Утре ще пратя роб да отнесе писмо в Капуа. В града има хора, които ще се погрижат. Смятай го за направено.
Тя го целуна съвсем искрено. Но когато ръката ѝ се плъзна от гърдите му надолу, той я спря.
— Мъжът се нуждае от почивка! Събуди ме утре и с радост ще се отзова.
Доволна, че е направила достатъчно, Аврелия се отпусна в обятията му. Луций беше добър съпруг. За първи път се запита дали съвместният им живот не може да бъде щастлив. И в същото време не можеше да престане да мисли за Ханон. Не можеше да спре да си фантазира какво ли би било да лежи до него, а не до Луций. Въображението ѝ се развихри, подхранвано от мислите за начина, по който се беше държала преди малко. Изкушението да освободи пулсиращото напрежение, което усещаше в слабините си, беше прекалено голямо. Много внимателно тя се освободи от прегръдката на Луций и се премести в своята половина на леглото. Той се размърда малко и отново затихна. След като се увери, че не се е събудил, Аврелия легна по гръб. Затвори очи и образът на голия Ханон изпълни мислите ѝ. Ръката ѝ сама се плъзна надолу, пръстите ѝ се потопиха във влагата между краката ѝ и се раздвижиха.