Квинт често поглеждаше назад към палатките на манипулата. Вървеше към откритото пространство от вътрешната страна на земния вал. Така можеше да продължи направо към порта декумана и после нагоре по вия претория. Минаването между палатките щеше да е по-бързо, но рискуваше да си счупи врата в тъмното, ако се препъне в някое въже. Беше казал на Урцей, че отива да поговори с човек, който обещавал да му осигури овчи кожи на добра цена. „Това ще ми помогне да се спазарим“ — беше добавил, показвайки каната вино. Урцей не бе възразил; свикнали с постоянните му влизания и излизания, останалите от контубернията не му обърнаха внимание, когато ги остави.
Наоколо имаше и други войници, които търсеха къде да поиграят комар, да си купят вино или просто да разговарят извън палатките. Имаше дори някакви побъркани, които се надбягваха под виковете на приятелите им. Атмосферата беше ведра, едва ли не празнична. Самият Квинт се чувстваше така. Всички знаеха, че до пролетта няма да има истински сражения; бяха приключили със задачите си и беше време за разпускане. Войниците бяха свободни да правят каквото си искат до втората нощна стража, така че защо да не се възползват максимално? За онези, които бяха наряд обаче, нещата стояха различно. Часовите на вала — всичките велити — обикаляха напред-назад. Квинт беше благодарен, че вече не му се налага да прави това и да мръзне като куче.
Лесно откри палатките на конниците, които бяха отделени от първия отряд и гледаха към вия претория. Правоъгълното им разположение беше същото като на пехотата — открита страна, две редици палатки една срещу друга и в края оградени места за конете. Като броеше внимателно, Квинт стигна до частта на Калатин. И тогава изпита известна тъга. Като конник бе приемал високия си статут като даденост. Сега беше прост хастат, много под общественото положение на Калатин и останалите от неговата турма. Животът щеше да е много по-лесен, ако беше останал там, където беше. Тази фантазия продължи, докато не помисли за баща си и намерението му да го прати у дома. Квинт изпъчи гърди и тръгна към няколко души, застанали пред една палатка. Погълнати от разговора си, те не го видяха да приближава в сумрака.
Квинт се изкашля. Никой не го чу. Изкашля се отново, със същия резултат.
— Извинете — високо каза той.
Кръг изненадани лица се обърна към него. Някои се изкривиха презрително.
— Хастат. Какво прави тук? — попита един.
— Кажи му да се пръждосва — добави втори. — Но не преди да ни е дал каната вино.
Последният коментар беше посрещнат със смях и Квинт наистина трябваше да си прехапе езика. „Мръсници!“ За щастие един от конниците го попита с нормален тон какво иска. Последваха любопитни погледи, когато той отговори, че търси конник на име Калатин. Все пак го упътиха към една палатка в отсрещната редица. Докато прекосяваше откритото пространство, познат глас го накара да се закове на място. Квинт беше благодарен на мрака, който скриваше лицето му. На няма и десет крачки от него баща му говореше с някакъв декурион. Сърцето му се сви. Въпреки лошите им отношения преди да изчезне, той обичаше баща си. В този миг осъзна колко му липсва той. Колко хубаво би било да отиде и да го поздрави. „Сякаш ще ме приеме с отворени обятия!“ Наведе глава и тръгна под друг ъгъл, като се стараеше да се отдалечи колкото се може повече от Фабриций.
Докато приближаваше палатката на Калатин, от нея излезе някакъв мъж с кисела физиономия.
— Калатин вътре ли е?
— Кой си ти?
— Креспон, хастат.
Мъжът сви устни.
— За какво му е на Калатин да се занимава с такива като теб?
На Квинт му дойде до гуша.
— Не е твоя работа. Той вътре ли е, или не?
— Ах ти, нахален… — започна конникът, но точно тогава Калатин показа глава навън.
— А, Креспон! — извика той и се обърна към другаря си. — Би ли ни оставил? Имам да свърша една работа.
Мъжът се отдалечи, като мърмореше нещо.
— Влизай! — подкани го Калатин.
Квинт хвърли последен поглед към баща си и влезе. За негово облекчение в палатката нямаше други. Калатин върза платнището зад него и му махна да седне на една табуретка до мангала в центъра. — Добре дошъл, добре дошъл. Креспон — сега с това име ли се подвизаваш?
— Не бих могъл да ползвам истинското си, нали? — Квинт го прегърна и промърмори в ухото му: — Мислех те за мъртъв, мътните да те вземат.
Калатин отвърна на прегръдката му.
— Нужни са повече от няколко гуги, за да бъда убит.
Двамата се ухилиха един на друг като кръгли идиоти. Накрая Калатин се дръпна и извади вино. Когато Квинт предложи своето, приятелят му отвърна: