— Виждаш ли нещо?
Калатин сви широките си рамене.
— С удоволствие казвам „не“.
Всичко беше така, както трябваше да е. Удовлетворен, Квинт се загледа в купищата зловещи на вид облаци, които се трупаха в небето. Мразовитият вятър от Алпите ги гонеше на юг, а след тях идваха и други. Той потръпна.
— Ще завали сняг преди мръкване.
— Прав си — раздразнено отвърна Калатин. — И ако е толкова зле като миналия път, ще има да киснем дни наред в подгизналия лагер.
На Квинт внезапно му хрумна лудория.
— Тогава да идем на лов, докато още имаме шанс.
— Да не си се побъркал?
Квинт смушка приятеля си.
— Нямам предвид само ние двамата! Ще съберем десетина души. Достатъчно, за да сме в безопасност.
— В безопасност? — невярващо повтори Калатин, но все пак също сръчка Квинт. — Не съм сигурен, че вече има такова нещо като „безопасност“, но човек не може да живее вечно в страх. За какво си мислиш — може би елен?
— Ако Диана ни помогне, да. Кой знае? Може пък да се натъкнем и на глиган.
— Това вече ще е чудесно. — Калатин вече беше по средата на стълбата, по която се бяха качили на вала. — Ако имаме достатъчно месо, ще можем да го разменим за вино.
Квинт го последва с приповдигнат дух.
Малко по-късно Квинт се чудеше дали идеята му не е била прибързана. Той и другарите му, общо десет души, бяха яздили няколко мили през гората източно от Плаценция. Откриването на пресни следи се оказа много по-трудно, отколкото беше очаквал. Въпреки прикритието, осигурено от буковете и дъбовете, земята беше замръзнала. Имаше предостатъчно стари следи, но на много места беше невъзможно да се видят нови. Веднъж зърнаха два елена, но подплашените животни побягнаха много преди някой от онези с лъкове да успее да стреля точно.
— Скоро ще трябва да се връщаме — каза Квинт.
— Да — съгласи се Калатин. — Баща ти ще ни откъсне главите, ако не се върнем навреме за патрула.
Квинт се намръщи и дръпна юздите на коня си.
— Можем да се върнем още сега. Диана явно не е в добро настроение. Не ми се вярва това да се промени.
Хората около тях изсумтяха в знак на съгласие и извикаха на другите, които се бяха отдалечили. Никой не възрази на предложението на Квинт да се върнат към Плаценция. Всички бяха премръзнали до кости и нямаха намерение да пропуснат топлата храна, която щяха да получат преди следобедния патрул.
Пътеките бяха тесни и се налагаше да се движат в колона по един. Квинт яздеше пръв, следван от Калатин. Приказките, които изпълваха първата част на лова, затихнаха и се сведоха до отделни оплаквания колко премръзнал или гладен е някой или колко му се иска да прекара една нощ в кръчма до огъня и да пие до сутринта. А ако имало и някоя хубавка курва, която да го приеме в стаята си горе, още по-добре. Квинт беше чувал подобни приказки стотици пъти, така че те влизаха в едното му ухо и излизаха от другото. Конят му сякаш знаеше сам пътя и той остави мислите си да се зареят. Помисли си за писмото, което беше написал Фабриций и към което той беше добавил бележка и се надяваше то да е стигнало до майка му. Сестра му Аврелия сигурно щеше да оплаква смъртта на годеника си Гай Минуций Флак, но поне щеше да знае, че той и баща им са живи. И че някой ден ще се върнат.
Донякъде ободрен, Квинт се унесе в приятни мечти за дома край Капуа. Той и баща му бяха с майка му Атия; Аврелия също беше с тях. Семейството се беше излегнало на кушетки около маса, отрупана с изтънчени ястия. Печено прасе. Изпечен с билки кефал и спарид на фурна. Наденички. Маслини. Прясно изпечен хляб. Грах. Можеше едва ли не да протегне ръка и да докосне храната. Усети как слюнката пълни устата му. Изведнъж в главата му изникна Ханон, влизащ в стаята с поднос с пиле в орехов сос. Квинт примигна. Да не би умът да му правеше номера? Ако са рекли боговете, щеше отново да се храни със семейството си, но Ханон нямаше да го има. Картагенецът беше изплатил дълга си, но сега беше враг. Квинт изобщо не се съмняваше, че Ханон ще го убие, ако му се удаде възможност. Самият той би направил същото, ако се стигнеше дотам. Отправи молитва към боговете такъв ден никога да не настъпва. Не беше прекалено много да помоли никога повече да не види Ханон.
Тези мрачни мисли пропъдиха мимолетното му добро настроение. Огледа се кисело и прецени, че почти са преполовили пътя към лагера. „Ще стигнем бързо“, каза си, но мисълта му не беше особено убедителна. Още имаха доста път. Краката му бяха замръзнали в сандалите. Имаше чувството, че мангалът в палатката, на който можеше да ги стопли, се намира на другия край на света.