— Ханон, къде си?
— Тук съм. — Ханон вдигна платнището на палатката и направи кисела физиономия. — Кой е?
— Странен начин да поздравиш брат си — намръщи се Сафон. — Няма ли да ме поканиш да вляза?
— Разбира се — отвърна Ханон. Сега пък се почувства гадно. Дръпна се, за да направи път на брат си. — Сядай.
Сафон седна на едното от двете столчета и с доволна въздишка изпъна крака към горящия мангал. Пролетта беше дошла, но нощем все още беше доста студено.
— Да ти се намира вино?
— Имам. — Ханон взе две глинени чаши от бронзовия поднос, оставен върху сандъка за дрехи, и ги избърса набързо с парцал. Напълни ги от каната, която стоеше до тях. — Заповядай.
Сафон вдигна чашата си.
— За нашия предводител Ханибал и за победата над римляните!
Ханон повтори думите му и двамата пиха. Искаше му се да попита какво е довело Сафон в палатката му, но щеше да прозвучи твърде пряко. Трудно му беше да измисли какво друго да каже. Въпреки че вече беше мъж, Сафон винаги намираше начин да го накара да се чувства като малкото му братче. „Отпусни се — каза си той. — Наслади се на компанията му. Просто е наминал да побъбрим приятелски“.
— Хората ти как приемат новите формации? — попита той. Неговите малко се оплакваха, след като дойде заповедта да се въоръжат с римски оръжия и да започнат да се учат да се сражават като легионери.
— Отне известно време и няколко камшика, но вече ги бива — изръмжа Сафон. — А твоите?
— Отне ми цяла вечност да ги науча да действат като един, когато им дам заповед — призна Ханон. — Но започват да се справят.
— Ако ти трябва помощ или съвет… — започна Сафон, но Ханон го прекъсна.
— Благодаря, ще се оправя.
— Не се и съмнявам — с топла усмивка отвърна Сафон.
Ханон отново се почувства гадно, че е толкова наострен. „Той ми се доверява. Знае, че вече съм мъж“.
— Казваш, че не се очертава сражение, но това не означава, че не можем от време на време да разбием по някой римски нос.
Ханон наостри уши.
— Патрул ли имаш предвид? — Армията на Ханибал изяждаше огромни количества храна всеки ден и през зимата беше станало още по-трудно да намират продоволствия. Изпратените на тези мисии войници често трябваше да се отдалечават много и съответно беше по-вероятно да се сблъскат с врага.
— Да. Ханибал ми нареди да съпроводя отряд за припаси, който тръгва утре. Докладвали му за голямо имение със запаси зърно, което още не било разграбено. Намирало се на петнайсет мили оттук, от другата страна на реката. За превозването на зърното ще трябват много хора и мулета, така че е нужна и силна охрана. Трябва да си намеря още един командир на фаланга, който да дойде с мен. Но ако хората ти не са готови…
Ханон тутакси го прекъсна. Това беше още една възможност да се сблъска с врага и да си спечели благоволението на Ханибал.
— Те моментално ще скочат на всяка възможност да излязат от лагера! Аз също. Ако се случи да срещнем и римляни, ще им дадем хубав урок.
— Сигурен ли си? Ако стане нещо, не искам да виждам как хората ти подвиват опашки и ни оставят ние да ринем лайната.
— Имаш думата ми — закле се Ханон. — Не забравяй, че фалангата ми е от ветерани. Те са преминали през Алпите с теб и останалите. Научаването как да се бият с нови оръжия е просто повод за мърморене, нищо друго. Знаеш ги какви войници са. Стигне ли се до сражение, ще останат твърди като всеки друг в армията, гарантирам ти.
— Бива. — Сафон отново вдигна чашата си. — Ще тръгнем заедно и ще се върнем с достатъчно зърно, за да изхрани цялата армия седмици наред. И дано боговете се смилят над всеки римлянин, който прояви глупостта да ни се изпречи на пътя!
Ханон се разсмя, обзет от радостно вълнение.
— Ханибал ще е доволен.
— И ще види какъв чудесен войник си — добави Сафон.
Ханон грейна от комплимента — нещо рядко от страна на Сафон. Виното му се стори още по-вкусно, докато се стичаше в гърлото му. Той напълни отново чашите.
— Страшно ми се иска да се нацепим — каза Сафон, след като вдигнаха още една наздравица, — но утре трябва да сме с бистри глави.
— Взе ми думите от устата — отвърна Ханон, макар че беше напълно готов да продължи да пие. Беше благодарен, че Сафон, който несъмнено бе прочел това на лицето му, не коментира. Ханон се изпълни с топло чувство към най-големия си брат. Вече беше сигурен, че е грешал за Сафон. — Ще се нацепим, когато се върнем.