— Ще видя дали няма да успея да убедя и Ханибал да дойде.
— Нима той би се съгласил да пие с такива като нас? — изненада се Ханон.
— Не знам. На няколко пъти имах честта да пия вино с него; ако реши да остави грижите си настрана, той е доста общителен човек. Остави това на мен — каза Сафон и му смигна.
Впечатлен и доволен, Ханон се усмихна на брат си. Чувстваше се още по-твърдо решен да се докаже по време на патрула.
Ханон даде знак на Мут хората му да продължат напред и излезе от строя. Както винаги, намерението му беше да огледа хоризонта зад тях. За свое облекчение не видя нищо. Беше едва ли не прекалено хубаво, за да е истина. Дотук всичко вървеше без особени спънки. Бяха излезли от лагера доста преди зазоряване. Отрядът нумидийска конница, който беше изпратен да ги ескортира, потегли по същото време и редовно докладваше, че не забелязват никакви следи от вражески войници в района. Бяха стигнали целта си късно сутринта и не бяха срещнали почти никаква съпротива: веднага щом бе осъзнал срещу какъв противник се е оказал, възрастният собственик на имението се беше предал. Ханон остана впечатлен от сдържаността на Сафон към човека, който беше екзекутиран без изтезания, след като разкри къде се намират запасите. Робите не пострадаха.
В рамките на един час имението беше плячкосано. Складовете бяха опразнени напълно и Ханон, Сафон и офицерите им се увериха, че най-ценните неща от дома са прибрани. Мулетата бяха натоварени с чували зърно, пушено месо и стотици амфори вино и зехтин. Наложи се да накажат само неколцина войници, задето бяха посегнали на виното. Ханон подозираше, че доста робини са били изнасилени, но не беше видял подобно нещо с очите си, така че нямаше смисъл да се опитва да предприема нещо. Целта на мисията беше да намерят припаси и да се върнат живи и здрави с тях, а не да се занимават с онова, което може да се е случило на няколко жени с по-лош късмет.
След като се увери, че никой не ги преследва, Ханон забърза обратно към мястото си начело на фалангата. Пътят беше тесен, но войниците можеха да се движат в редици по шестима, което го удовлетворяваше — редицата беше достатъчно широка, за да се сражава при нужда, както и да маневрира. Над маршируващите войници се издигаха облаци пара от дъха им. Скрежът хрущеше под сандалите им. Подрънкваха ризници, копия потракваха по щитове. Разговорите бяха приглушени, макар че никой не беше давал такава заповед. Все още непривикнал с новия външен вид на войниците, който ги караше да приличат римски легионери, Ханон ги изучаваше, докато минаваше покрай тях. Както обикновено, Ханон следваше съвета на баща си и отправяше поздрав тук, похвала там и отвръщаше със смях на подхвърляните груби шеги. Както и можеше да се очаква, духът на хората беше приповдигнат. Ханон беше благодарен (макар да се стараеше да не позволява войниците да се разпашат), защото настроението беше заразно и действаше и на самия него. Предишния ден беше изгарял от желание да тръгне на този патрул, но сега нервите му бяха опънати. Често се случваше отрядите за продоволствия да бъдат нападани и някои от тях бяха понесли тежки загуби. Не биваше да се отпуска, докато не стигнат картагенския лагер при Геруниум. А докато гледаше колоната тежко натоварени мулета пред тях, Ханон ясно си даваше сметка, че това ще стане едва по залез-слънце.
— Видя ли нещо, командире? — попита Мут.
— Не.
— Доволен ли си?
Ханон го погледна и се запита дали заместникът му с кисела физиономия не изпитва същите опасения като него.
— Не съвсем — тихо отвърна той.
— За реката ли си мислиш?
— И за нея също. Там ще е най-доброто място да ни атакуват.
— Така е, командире. Но ако всичко е наред, нищо такова няма да се случи. — Мут въздъхна по характерния за него начин. — И все пак се надявам конниците да са толкова нащрек, колкото и по пътя към имението. Ако е така, ще ни спестят всякакви неприятни изненади.
Ханон изсумтя в знак на съгласие. Искаше му се капитанът на конницата да е Замар, а не мургавият мъж, с когото не се беше срещал преди тази сутрин. „Престани да си мислиш такива неща — каза си. — Човекът трябва да е повече от способен да си свърши работата, иначе Сафон нямаше да избере него“.
— Никога не съм си помислял, че ще го кажа, но студеното време ни прави услуга — отбеляза Мут и посочи замръзналата земя. — Представи си само какъв прахоляк щяхме да гълтаме, ако беше лято. Щяхме здравата да ругаем Сафон, че е в авангарда, макар позицията му да е само почетна.