Изненадан от многословието му — Мут често извървяваше по цели мили, без да каже нито дума — Ханон се усмихна.
— Така си е, нямаше да е приятно. А и да вървиш в студено време не е чак толкова зле, а? — Той потупа скутума и бронзовия си нагръдник с копието. — Всички тези неща не ти се струват толкова тежки, колкото в Африка.
— Внимавай, командире — предупреди го Мут. — Току-виж си станал проклет римлянин.
— Няма изгледи за подобно нещо — засмя се Ханон и разтри врата си. — Римлянин ми подари това нещо, нали така? Никога няма да го забравя, нито ще престана да търся отмъщение до последния си ден. Ако съм благословен, ще го отнесе Пера, но и всеки друг римлянин ще свърши работа.
— Извинявай, командире. Бях забравил — отвърна Мут и го погледна с уважение.
Ханон кимна. Дълбоко в него това убеждение не беше толкова абсолютно, когато ставаше въпрос за Квинт и най-вече за Аврелия, но той нямаше намерение да го признава на никого. Шансовете да бъде подложен отново на онова изпитание бяха почти никакви, което означаваше, че може да се съсредоточи изцяло върху две неща — да си отмъщава на всеки римлянин, озовал се в обсега на меча му — нещо, което очакваше с нетърпение — и да изпълнява дълга си, като се сражава за Ханибал и Картаген. Щеше да прави тези неща, докато и последната капка кръв не изтече от вените му. И тази нагласа не се дължеше на изтезанията, на които го беше подложил Пера. Имаше други, много по-стари причини да ненавижда Рим. През цялото му детство баща му му беше набивал в главата подробностите от всяко поражение, претърпяно при първия голям сблъсък между Републиката и Картаген. Загубата на продължилата двайсет и три години война, както и на контрола върху Средиземно море и Сицилия, беше изключително унизителна. Рим обаче не се беше задоволил с това, а бе наложил на Картаген огромни репарации като допълнително наказание. Римляните бяха показали допълнително вероломството си няколко години след края на първата война, когато народът на Ханон беше прилъган да отстъпи и Корсика. Но с малко късмет днес нямаше да има бой. Ханон отново огледа хоризонта от двете си страни, но не видя нищо. Въпреки желанието му да убива врагове, ескортирането на мулетата и безценния им товар обратно до лагера беше по-важно от добавянето на още няколко жертви към броя мъртви римляни. Трябваше задължително да достави зърното и да докаже на Ханибал, че е способен воин.
Мина време и патрулът приближи реката, която ги отделяше от основната армия. Предусещането вече беше направо осезаемо. Войниците и дори мулетата леко ускориха крачка, сякаш усещаха, че щом прекосят реката, ще са в безопасност. На отсрещния бряг — от страната на картагенците — от доста време не бяха забелязвани римски войници. И напълно основателно — нубийски отряди патрулираха района всеки ден и се грижеха враговете да бъдат откривани и избивани. Ханон усещаше как вълнението на войниците му расте; собственият му дух също се приповдигна. След като завършеха мисията, Ханибал нямаше как да не оцени стореното от него и Сафон. Може би наистина тази експедиция щеше да му върне благоволението на генерала? От известно време имаше чувството, че лошото отношение на Ханибал към него отслабва, но по-бавно, отколкото би му се искало.
Колоната рязко спря. Намираха се на около миля от реката. Ханон изгаряше от нетърпение, докато чакаха да научат каква е причината за спирането. Скоро един конник донесе очакваната новина, че фалангата на Сафон е стигнала до брега. Малка част от хората му започнали да прекосяват реката; останалите охранявали брода, при който се събирали стотиците мулета. Не след дълго и те щели да започнат да прекосяват, каза вестителят. Ханон и хората му трябвало да пазят тила, докато и последният товар не се озове на другия бряг.
— А вие какво ще правите? — попита Ханон с надеждата, че поне част от конницата също ще остане на отсамния бряг и ще им служи като очи и уши.
— На повечето от нас вече беше наредено да преминем оттатък — отвърна конникът. — Аз и петима мои другари трябва да останем при вас като вестоносци. Те ще пристигнат всеки момент.
Това не беше изненадващо — конниците на Ханибал бяха сред най-ценните му войници и затова биваха излагани на колкото се може по-малко рискове — но въпреки това стомахът на Ханон се сви. Без съгледвачи по фланговете и в тила трябваше да останат на сегашното си място, на практика слепи. Ханон нямаше да има нищо против, ако не бяха дърветата, които растяха от двете страни. Те бяха голи и не можеха да осигурят прикритие за евентуална засада, но въпреки това действаха като фуния и притискаха картагенците повече, отколкото му се харесваше.