Затичаха.
Веднага щом разбраха намерението им, римляните се нахвърлиха върху тях. Сред блъскането на щитове и оръжия Ханон забеляза, че не са новобранци. Накъдето и да погледнеше, виждаше ризници, шлемове с гребени и дълги копия за пробождане. Това не бяха просто принципи, а триарии, каймакът на римската армия.
— Това са шибани ветерани — изръмжа той.
— Явно на консулите страшно им се иска да ни разбият носа, командире — отвърна Мут и се ухили свирепо. — Това си е направо комплимент.
— Комплимент, който бих предпочел да не получавам — отвърна Ханон, макар че вече изпитваше странна тръпка на възбуда.
Първите римляни се изсипаха на пътя на петдесетина крачки пред тях. Изобщо не обърнаха внимание на последните мулета, подгонвани към брега от ужасените си водачи. Вместо това започнаха да образуват стена от щитове, за да блокират пътя към реката. Ханон чуваше как офицерите им крещят окуражаващо на онези, които още бяха сред дърветата. Шансът им да си проправят път се стопяваше пред очите му.
— Направете клин зад мен! — изрева той и пристъпи, за да застане начело. Усещаше острия вкус на страха в устата си, но въпреки това продължи напред. Хората му трябваше да бъдат водени от човека пред тях. За момент усети, че зад него няма никой, и сърцето му заби в нервен ритъм. После Мут се озова до него, следван от четирима, петима, шестима други. Ханон изпита огромно облекчение, когато неколцината мъже се превърнаха във вълна и формацията им прие формата на стрела. Ханон беше на самия ѝ връх, най-опасното място от всички. Правеше го, защото те трябваше да успеят. Ако не стигнеха до фалангата на Сафон, за да помогнат в охраняването на мулетата и водачите им, експедицията им щеше да е напразна. Армията щеше да остане гладна. А за самия Ханон още по-лошото бе, че Ханибал щеше да разбере, че са се провалили. Не можеше да допусне подобно нещо. Дори ако трябваше да плати с живота си.
— Хайде! — извика той. — Дълбочината им е само няколко редици.
И се насочи към средата на вражеската редица. Когато приближиха, нареди на войниците си да забавят крачка и да хвърлят копия. После продължиха отново, докато легионерите отвръщаха по същия начин.
— Щитове горе! Вадете мечовете! — изрева Ханон и продължи напред. Отчаяно му се искаше да приближи съвсем врага, но не се затича. Ако сблъсъкът между двете страни се окажеше твърде силен, мнозина щяха да се озоват на земята. Въпреки това се стовариха с оглушителен трясък върху легионерите. Ханон се надяваше, че където и да се намира, Сафон е чул. Не че брат му можеше да направи нещо. Зърното беше по-важно от малък отряд войници. Това беше последната свързана мисъл на Ханон. Светът му се стесни до няколкото крачки пред него. До безумно ухиления триарий пред него и копието, което се канеше да избоде едното му око. Ханон вдигна щита си и чу глухия удар на острото желязо.
Триарият задърпа копието си; Ханон обаче държеше здраво щита. Досети се миг преди противника си, че върхът на копието се е заклещил. Хвърли се напред като атакуваща змия и замахна с всички сили навън и зад щита на легионера. Металът се удари в метал; след съвсем кратко забавяне мечът се заби дълбоко в корема на триария. Ханон завъртя за всеки случай китка, нарязвайки червата му на ленти. Натискът върху щита му внезапно отслабна, когато пищящият триарий пусна копието. Ханон измъкна оръжието си от корема му и направи крачка напред с безполезния щит. Умиращият враг не се съпротивляваше, но това не попречи на онзи от втората редица да се опита да наниже Ханон на копието си. Ханон трябваше да напрегне всичките си сили, за да държи щита си вдигнат. Последва силен удар; ръката му се разтресе; втори удар, на който също устоя. Ханон изруга; легионерът се изсмя и атакува отново; върхът на копието профуча над главата му. Врагът му имаше всички предимства — копието му имаше много по-голям обхват от меча на Ханон. Освен това Ханон нямаше да може да задържи щита си още дълго — той беше натежал отпред заради заклещеното в него копие на триария.
Ханон сви колене и се хвърли напред, като изблъска смъртно ранения триарий назад към противника си. Изненаданият легионер отстъпи, за да не бъде съборен, и Ханон използва момента да блъсне отново. В този момент силите напуснаха ранения триарий и той падна на земята. Ханон беше готов за това: пусна щита, стъпи върху него и върху триария и се хвърли право към другаря му зад него. Сграбчи края на щита на шокирания войник и заби меча си в отворената му уста. Последва странен задавен звук. Разлетя се слюнка и парчета от зъби; от устните на мъжа бликна ален поток. Очите му се разшириха невярващо за момент, след това светлината в тях угасна завинаги. Мечът на Ханон остърга някаква кост, докато го издърпваше. Цялата му ръка беше оплискана в кръв. Бърз поглед през рамо, докато легионерът падаше. Мут още беше плътно зад него, както и останалите. Сърцето му подскочи. Бяха пробили римската редица, а атаката им още не беше изгубила инерция.