Отначало не обърна внимание на тихото подсвирване.
После то се повтори и рязкото тропане на някакъв кълвач недалеч замлъкна. Чу се тревожен крясък на кос, последван от втори. На челото на Квинт изби пот. Някъде наоколо имаше хора. Диана в крайна сметка не ги беше забравила — вятърът духаше в лицето му, така че той беше чул изсвирването, а не свирещия. Обърна се и вдигна ръка към Калатин, давайки му знак да спре.
Приятелят му, който беше на двайсетина крачки зад него, попита с надежда:
— Елен ли?
— Не. Има някой! Всички да млъкнат!
Калатин го изгледа изненадано, но после осъзна какво му казва и се обърна назад.
— Тихо! Има някой. Тихо!
Отново се чуха изсвирвания. Квинт впери поглед в дърветата отпред, като се мъчеше да долови някакво движение. Беше благодарен за пролуките между голите стволове и липсата на храсти — това правеше криенето по-трудно. Теренът пред него се спускаше към малък поток, който бяха пресекли на идване. Инстинктът му казваше, че свирещият няма представа за присъствието им. Самото свирене не звучеше тревожно, а по-скоро като сигнал от един ловец към друг. Нямаше как да са римляни — или поне изглеждаше много малко вероятно. След Требия малцина бяха склонни да се отдалечават от Плаценция, освен ако не са част от силен отряд. Това означаваше, че онези в гората са картагенци или по-вероятно гали. Стомахът на Квинт се сви.
Имаше ярки спомени на какво са способни някои гали — така наречените римски съюзници. Двамата с Калатин бяха изкарали късмет да оцелеят при нощната атака малко след пристигането им, в която десетки техни другари бяха обезглавени. Алените дири в снега, оставени от бягащите гали, още го преследваха в кошмарите му. При Требия Квинт беше нападнат и едва не беше убит от гали, които бяха окачили отрязани глави на сбруите на конете си. За момент пред очите му падна червена мъгла от ярост. Идеше му да избие всички гали, които се сражаваха за Ханибал. Квинт примигна, за да пропъди яростта си, и пое дълбоко дъх. Точно сега предпазливостта беше жизненоважна. Нищо чудно той и другарите му да бяха проследени в гората. Нищо чудно противникът да ги превъзхождаше числено. Нищо чудно да им бяха устроили засада.
Обхвана го странно спокойствие. Може би щеше да умре тук. Ако беше писано така, щеше да го направи като мъж. Като римлянин. Отнасяйки колкото се може повече врагове със себе си.
Пусна юздите, слезе от коня и се върна при Калатин.
— Да идем да погледнем.
— А останалите?
— Да изчакат тук. Ако не се върнем скоро, да се върнат сами.
Калатин кимна. Двамата бързо споделиха решението си с другите осем конници, които изобщо не останаха доволни. Когато се чу ново изсвирване, всички остатъци от доброто им настроение изчезнаха напълно.
— Само боговете знаят колко воини може да има там. Няма да чакаме дълго — предупреди най-старият, необщителен мъж, казваше се Вилий.
— Дайте ни достатъчно време да видим — рязко отвърна Квинт. — Иначе може да попаднете в капан. Може да са ни обградили.
— Добре. Но щом преброим до хиляда, тръгваме — каза Вилий.
— Може да не е достатъчно — възрази Квинт.
— Не ми пука — ехидно отвърна Вилий. — Нямам намерение да оставам тук, за да ме заколят галски диваци.
Останалите замърмориха в знак на съгласие.
Квинт погледна Калатин, който сви рамене. Преглътна гнева си. Реакцията на другарите им не беше изненадваща и нямаше време за колебание.
— Започвай да броиш. — Квинт обърна гръб на киселата усмивка на Вилий и тръгна, вдигнал копието си и следван плътно от Калатин. — Ти също брой — изръмжа.
— Добре. Едно. Две. Три… — започна Калатин.
Квинт също започна да брои наум. Първо стигнаха до коня на Калатин, а после до неговия, като им промърмориха успокояващо, докато минаваха покрай тях. Квинт непрекъснато се оглеждаше, без да пропуска нито една подробност. Трийсет и осем. Трийсет и девет. Стар раздвоен бук, по-висок от жилищна сграда в Капуа. Паяжина на един храст с покрити със скреж нишки. Замръзнали листа по земята — отделни или на купчини, върху замръзнали локви. Над тях голите клони се преплитаха и образуваха мрежа, през която се виждаше сивото небе. Мъртъв дъб с почернял чворест ствол, поразен от гръм, облегнал се като пияница на съседното дърво. Ярки цветове между клоните; някакъв кълвач — може би онзи, който беше чул по-рано? — излетя подплашено. Квинт замръзна, но не видя нищо пред себе си. Не беше чувал и нови изсвирвания. Сърцето му обаче не се успокои и трябваше непрекъснато да бърше потта от очите си. Огледа се и видя, че приятелят му е стиснал копието си толкова силно, че кокалчетата му са побелели. Калатин обаче му се усмихна решително. Окуражен, Квинт продължи напред. Двеста петдесет и пет. Двеста петдесет и шест.