Отново насочи поглед към врага. Изпълни го пламенна надежда. Пред него оставаха само още трима римляни, които изобщо не изглеждаха щастливи. Ханон оголи зъби и изрева най-свирепия си боен вик. Те трепнаха и той добави: „ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ!“ Викът беше тутакси подет от хората му и Ханон усети как цялата римска редица се поколеба. Мъжете пред него не понечиха да атакуват, което му даде възможност да грабне един здрав вражески щит. Отново в пълно снаряжение, той поднови битката. Следващият му противник — принцип — изглеждаше видимо уплашен, но това не означаваше, че ще побегне. „Храбрец“, помисли си Ханон. Двамата се хвърлиха един срещу друг като обладани от демони — Ханон искаше да си пробие път, а легионерът отчаяно се мъчеше да му попречи да го направи. Звън, тряс. Тряс, звън. Металните умбони на щитовете им се блъскаха отново и отново, докато всеки се опитваше да извади противника си от равновесие. Единият атакуваше; другият отскачаше или блокираше удара. После всичко се повтаряше, но със сменени роли. Биеха се, без да отстъпват нито крачка и без да успеят да се ранят един друг.
Моментът на Ханон дойде, когато онзи от дясната страна на легионера падна убит. Когато чу предсмъртния хрип на другаря си, римлянинът не успя да се овладее и се обърна да види какво става. Ханон замахна надолу с меча и го прониза в стъпалото. Когато легионерът залитна назад, виейки от болка, Ханон го последва и му нанесе втори свиреп удар в корема. Този път нямаше ризница, която да го спре — принципите носеха само правоъгълен нагръдник и мечът на Ханон се заби под него почти до дръжката.
Това беше достатъчно за последния легионер, който досега стоеше непосредствено зад другарите си, и той отстъпи няколко крачки. Ханон освободи меча си, прекрачи принципа и продължи напред. Сърцето му заби още по-бързо. От двете страни продължаваха да изскачат римляни, но пътят към реката вече беше открит.
— Мут!
— Да, командире? — обади се заместникът му точно зад него.
— Как са хората?
— Продължават напред. Още малко и ще пробият.
— Напред! — изрева Ханон. — Към мулетата!
В отговор се разнесе нечленоразделен рев. Ханон усети движение зад себе си, погледна през рамо и видя как останалите римляни биват пометени настрани. „Продължавайте напред — помисли си. — Не спирайте“. Като се молеше да не е изгубил много хора, затича напред. Във въздуха полетяха пилуми, но не причиниха големи щети. Римляните направиха опит за атака срещу левия им фланг от гората, но тя беше отбита от въодушевените либийци. Ханон се ухили като побъркан. Беше успял, при това непокътнат! Бяха атакували легионери ветерани и ги бяха победили!
Радостта му не продължи дълго. Основната битка тепърва трябваше да бъде спечелена и ако се съдеше по врявата при брега, сблъсъкът между още римляни — може би основните сили на врага — и войниците на Сафон вече беше започнал. Трябваше да остане спокоен, но му беше страшно трудно. Зад себе си чуваше обезумелите викове на римските офицери, които подканваха хората си да ги преследват. Ханон се помъчи да се пребори със страха. Помисли си за зърното, за това колко важно е то за армията. Представи си как Ханибал научава за провала им. И се изпълни с нова решимост.
А тя му трябваше до последната капчица. На отсрещния бряг виждаше неколцина либийци, нумидийците и може би десетина каруци. По-наблизо бушуваше истински хаос. Ханон забави крачка и изруга. Реката беше запречена от каруци, които се мъчеха да минат от другата страна. Някои от паникьосаните колари бяха подкарали мулетата си във водата извън брода, принуждавайки ги да плуват и да мъкнат товара си. Поне един екип беше загазил сериозно. Мъже крещяха и размахваха напразно камшиците си. Мулетата ритаха и напъваха; изпод копитата им хвърчаха пръски. Ханон кипна, но нямаше какво да направи. Откъсна очи от реката, за да прецени ставащото наоколо. Повечето каруци все още бяха от отсамната страна на реката, скупчени в плитчините покрай брега. Войниците на Сафон се бяха разгърнали в тънка защитна дъга около тях и безценния им товар. Между Ханон и фалангата на брат му имаше няколкостотин легионери — триарии и принципи, доколкото можеше да съди по външния им вид. Още обаче се изсипваха от гората от двете страни. Ханон намери известна утеха във факта, че все още са далече. Той се обърна да намери Мут и се зарадва, като го видя на няма и две крачки от себе си.