— Ако ускорим крачка, ще ударим нападащите Сафон преди останалите да са стигнали до тях.
Мут се усмихна — нещо наистина рядко за него.
— Идеята ми се струва добра, командире.
Това беше цялото окуражаване, което му трябваше. Ханон се обърна към най-близките войници, погледна ги и извика:
— Дотук съм доволен от вас, момчета!
Всички завикаха ликуващо.
— Битката обаче още не е приключила. Каруците са в опасност. Трябва да си пробием път до другарите си. Мислите ли, че можете да го направите?
Викът им беше два пъти по-силен от предишния.
— Бързо тогава! Строй се по-бързо! Десет редици по двайсет души! Онези без щитове и ранените да отстъпят няколко редици назад. — Ханон се обърна към Мут. — Искам те в първата редица, шести от дясната страна. Аз ще съм шести от лявата.
Мут кимна. По очите му ясно личеше, че го разбира. Двамата щяха да бъдат фокус за войниците отпред; никой от хората нямаше да се намира по-далече от пет души от единия от двамата. Ако проработеше, тази стратегия щеше да гарантира, че строят им ще удържи.
„А ако не проработи, с нас е свършено“, помисли си Ханон.
— Какво чакате! — извика той, когато видя, че вражеските подкрепления ускоряват крачка. — По-живо!
Изминаха тичешком разстоянието до реката с високо вдигнати щитове и готови мечове, като крещяха убийствено към римляните. Въодушевени от успеха си при преминаването през триариите, забравиха колко тежки са доспехите и оръжията им и оставиха временната лудост на атаката да надделее. Ханон трябваше да признае, че легионерите си ги бива — те реагираха бързо, войниците от последните редици се обърнаха кръгом без никакво суетене, за да ги посрещнат. Сред тях като че ли нямаше триарии, за което Ханон бе благодарен. Както беше открил, използваните от ветераните копия за намушкване бяха смъртоносни от близко разстояние срещу въоръжен с мечове противник.
Както се беше надявал, Сафон поведе войниците си напред, докато Ханон с хората си удари римляните в гръб. Въпреки че другарите им приближаваха от дърветата, комбинираната сила на фалангите беше достатъчна, за да хвърли в паника легионерите, които побягнаха след съвсем кратка съпротива. Десетки жертви останаха да лежат на земята. След като нареди на хората си да избият ранените врагове, Ханон тръгна да търси Сафон. Щяха да имат кратка възможност да се посъветват, преди римляните да се прегрупират и да нападнат отново.
— Можехме да минем и без това — изръмжа Ханон.
— Баал Хамон да вземе очите им. Съгледвачите им сигурно са ни видели, или пък някой съобразителен селяк. Не са били далеч и затова успяха да стигнат толкова бързо до нас. Но все пак ще ги задържим, докато зърното мине на другия бряг, нали? — Очите на брат му проблеснаха опасно.
— Ще трябва — навъсено отвърна Ханон. Беше видял, че каруците с амфори са задържани, за да могат онези със зърното да преминат първи.
— Добре. — Сафон го тупна по рамото.
— Ами виното и зехтинът?
Брат му се изсмя рязко.
— Да стигнем до тях и тогава да му мислим!
— Добре. — Ханон се замоли на боговете противниците да не са повече от онези, които вече бяха тук. С малко късмет щяха да удържат, докато всички каруци минат оттатък и самите те да се измъкнат. Присъствието на нумидийците сериозно щеше да намали вероятността от евентуално преследване. Всеки римлянин, проявил глупостта да прекоси реката, щеше да бъде подложен на кавалерийска атака. И на фронтална атака от фалангите след това. „Прехвърлим ли се на другия бряг, всичко ще е наред — помисли си Ханон. — Само това трябва да направим“. Вражеските войници обаче, които се събираха на стотина крачки от тях, ясно даваха да се разбере, че задачата им няма да е толкова лесна.
— Искам фалангата ти да застане отдясно. Аз ще поема лявата половина. Отстъпвай само в краен случай. На каруците им трябва място.
— Заповедите са ясни, войници — извика Ханон и посочи. — Стройте се. Обърнете се с лице към римляните. После ви искам ето там. Действайте!
Войниците му не се нуждаеха от повече подкани и изпълниха заповедта. С помощта на Мут Ханон ги поведе към новата им позиция в дъга от брега на реката до последната каруца в средата на пътя, където те се срещаха с войниците на Сафон. Броят им позволяваше да се строят в не повече от три редици. „Не е достатъчно“, помисли си Ханон, докато преценяваше на око броя им. Разполагаше само с около двеста души. Десетима либийци бяха оставени отзад като резерва. Броят им беше смешно малък, но дори той отслабваше редиците му повече, отколкото му харесваше.