Тъкмо заеха позиции, когато две тръби затръбиха и римляните тръгнаха напред. Бяха стотици, може би два пъти повече от двете фаланги, взети заедно. Ханон по-скоро усети, отколкото видя опасенията на войниците си.
— Дръжте строя! — изрева той. — Ако сложат ръка на зърното, довечера ще гладуваме.
— Ами виното, командире? — извика Мут. — Нима то не е важно?
Войниците се разсмяха и Ханон хвърли благодарен поглед на заместника си.
— За пияндетата може би! Ако искате и вино, ще се наложи да отложим прекосяването още малко.
— Ще го направим, командире — извика Мут и заудря с меча по металния ръб на скутума си. — Вино! Вино! Вино!
Либийците тутакси подеха вика му.
— Вино! Вино! Вино!
Ханон не се сдържа и се усмихна. Ако това можеше да ги накара да удържат, така да бъде. За неразбиращите езика им римляни скандирането сигурно звучеше свирепо като боен вик. Ханон ги остави да крещят известно време, след което вдигна ръка.
— Предайте всички метателни копия на хората отпред. Хвърляйте по моя команда. — После се озърна с усмивка и изрева: — Вино!
Продължиха да сипят ругатни и предизвикателства към римляните, докато разстоянието между двете страни не се стопи на петдесетина крачки. После виковете затихнаха. Във въздуха се усети привкус на страх. Ханон стисна зъби. Не му харесваше и изнервящото мълчание, с което настъпваха легионерите.
— Пригответе копията! — изрева той. — Хвърляйте само след моя команда. За да сте по-точни, една мяра вино за всеки, който улучи противник.
Либийците, на които им бяха останали метателни копия, завикаха възбудено: подиграваха се на другарите си, които нямаха.
Ханон гледаше настъпващите легионери. Трийсет крачки беше максималното разстояние, на което можеше да очаква, че ще хвърли точно копието си. Още по-добре щеше да е да хвърлят от по-близо, но за това трябваха здрави нерви, а и имаше вероятност врагът да запрати пръв копията си и евентуално да предизвика хаос. „Още не — каза си той. — Още не“.
Римляните продължаваха да настъпват. Устата на Ханон отново беше пресъхнала, мътните да я вземат, а сърцето му биеше като чук, въртян от побъркан ковач. Двайсет удара. Най-сетне приближиха достатъчно. Ханон не каза нищо, когато едно копие полетя във въздуха. То падна и се заби малко пред първата редица на римляните. Легионерите се изсмяха презрително. Ханон се наведе напред и изгледа кръвнишки войниците от лявата си страна, откъдето бе полетяло копието.
— Казах, чакай заповедта ми! Всяко проклето копие е от значение!
Още десет крачки и римските офицери заповядаха на хората си да хвърлят копия. Ханон изрева да вдигнат щитове; чу Сафон да прави същото. Копията полетяха надолу като порой от дърво и метал. Туп. Туп. Туп. Неколцина войници от фалангата на Ханон бяха ранени, но само един тежко. След като хвърлиха, римляните ускориха крачка, но Ханон беше готов.
— Бързо! Хвърляй!
Либийските копия полетяха; описаха дъга и се понесоха надолу, падайки върху щитове — и върху неколцина легионери без късмет. Ханон видя, че залпът почти не е засегнал римската формация, но поне хората му останаха съсредоточени върху непосредствената си задача.
— Сгъсти редиците! — извика той. — Вино! Вино! Вино!
Войниците му подеха с жар скандирането.
По-нататък всичко беше като в неясен сън. Ханон мушкаше с меча и отбиваше с щита, зъбеше се и крещеше. Дори се изплю в лицето на един легионер в опит да го ядоса и да го накара да направи грешка. Номерът мина. Когато вбесеният римлянин вдигна ръка да го посече, Ханон успя да го прониже в подмишницата и го уби с един удар. Кръвта от раната плисна в лицето му, но Ханон нямаше време да я бърше. Мястото на падналия вече беше заето от друг легионер. Сблъсъкът продължи, докато римлянинът не изгуби равновесие заради нещо на земята — тялото на другаря му? — и Ханон му нанесе свирепа рана във врата. Смътно си даваше сметка, че двамата войници до него удържат позициите си, но нямаше представа какво става по-нататък. А и всъщност не му пукаше. Беше започнал да налага образа на Пера върху всеки, който му се изпречваше. Искаше му се да избие всичките до последния. След като повали третия си противник, успя да укроти яростта си и нареди на либиеца зад него да заеме мястото му. Отстъпи назад до място, от което да вижда как се развива битката.
Редиците се бяха огънали на две места, но за негово огромно изумление държаха. Както и редиците на Сафон. Ханон погледна към реката. Закъсалите каруци бяха изтеглени. Други десет вече бяха преминали на отсрещния бряг. Оставаха двайсетина, половината от които със зърно. Останалите бяха натоварени с вино или зехтин. „Давайте!“ — мислено ги подкани Ханон.