От дясната му страна настана внезапна суматоха; той се обърна, изруга и нареди на резерва да атакува. Водени от офицер с гребен от конски косъм на шлема, неколцина триарии бяха пробили редиците близо до реката. Ханон поведе резерва — даваше си сметка, че ако не бъдат спрени моментално, триариите ще разширят пробива и битката ще бъде изгубена. Изпита гордост от хората си заради краткия свиреп сблъсък, който последва. Никой не помоли за милост и не получи милост. Либийците се биеха като демони и съсякоха всички римляни, като изгубиха само един човек. Покрити с още повече кръв, плувнали в пот и запъхтени, те се спогледаха невярващо, когато всичко приключи. Ханон беше първият, който започна да се смее. Долавяше маниакалната нотка в гласа си, но изобщо не го беше грижа. Миг по-късно хората му също се разсмяха гръмогласно, сякаш бяха видели най-смешния номер, изигран на някого.
Почти веднага последва нов пробив. От този момент нататък Ханон остана с резерва. Втората атака и онази след нея бяха отблъснати, преди силите му да започнат да се изчерпват. Усещаше щита си като дървения, с който тренираха, а мечът му сякаш беше от олово. Погледна хората си и видя, че и на техните лица започва да се изписва умора. Римската атака не показваше никакви признаци на отслабване. Ревът на тръбите дори подсказваше, че може би пристигат подкрепления. Пръстите на отчаянието плъзнаха по врата на Ханон; в гърлото му се надигна горчилка. Той погледна към фалангата на Сафон. Тя също беше притисната сериозно. Дори бяха отстъпили малко: редиците се намираха по-близо до останалите каруци — общо седем — отколкото неговите.
Докато се чудеше какво да прави, решението беше взето от ръцете му.
— Конница, командире! — изрева Мут. — Идва конница!
Ханон погледна и сърцето му се сви при вида на конниците, приближаващи в тръс от мястото, където пътят излизаше от гората. Добре строени, въоръжени с копия. Нямаше начин да бъдат спрени.
— Гадост.
— Голяма, че и миризлива, командире — отбеляза Мут с обичайния си печален тон. — Какво ще правим?
— Започваме да отстъпваме — отвърна Ханон. Най-добре щеше да е да се посъветва със Сафон, но докато стигнеше до него, вражеските конници вече щяха да са ги връхлетели. — Искам по-голяма дълбочина на строя. Пет редици е добре. Да съберат всички налични пилуми. Хората от първата редица да ги използват, за да държат конниците на разстояние. Фалангата да отстъпва под ъгъл, така че последните няколко каруци да могат да стигнат до брода. Сафон ще види какво предприемаме, ако вече не е започнал да прави същото.
— Слушам, командире. — Мут излезе от строя и тръгна надясно, като крещеше заповеди. Ханон пък тръгна наляво. Непрекъснато поглеждаше през рамо към врага. Изпълни го надежда. Легионерите бяха отстъпили и очевидно очакваха конницата, преди да атакуват отново. Ако се възползваха от тази възможност, можеше и да успеят.
— Бързо, строй се в пет редици. Съберете всички копия, които намерите — викна той. — Предайте ги на хората отпред. После искам да тръгнете заднешком към каруците. Не изпускайте врага от поглед. Бъдете готови за конниците им.
Войниците му се движеха бързо, но въпреки това стомахът на Ханон се сви на топка. Може би един на трима имаше метателно копие, а това не беше достатъчно да спрат конна атака. За да удържат, пехотинците се нуждаеха от много копия, които да стърчат напред като бодли на таралеж. Без тази защита щяха да бъдат пометени. Мисълта беше ужасна. Ако не стигнеха до реката, много от хората му щяха да загинат. „Баал Хамон, бди над нас“, замоли се Ханон.
Продължиха да отстъпват към брода; Ханон командваше отляво, а Мут отдясно. Ханон благодари на боговете, когато видя, че фалангата на Сафон също отстъпва. Завъртя глава и погледна войника зад себе си.
— Какво е положението с каруците? Предай нататък.
Въпросът бързо стигна до задната редица и отговорът не закъсня.
— Пет каруци са останали на този бряг, първата е на път да влезе във водата.
„Зърното е преминало“, със задоволство си помисли Ханон. Част от него обаче не искаше да се отказва, докато цялата плячка не се озове на другия бряг. Имаше ли време? Погледът му отново се насочи напред и той изруга. Хората около него замърмориха ужасено и редиците им трепнаха. Вражеската конница беше разбрала плана им и настъпваше, макар и бавно. След няколко крачки премина в тръс.