— Назад! — изрева Ханон. — Отстъпвай. По-близо до каруците! — При тях щяха да имат някакъв шанс да задържат римските конници. Свирепо желание за успех напук на всичко изпълни сърцето му.
В следващия момент погледна наляво и се смая, когато видя, че другата фаланга се разпада. Войниците на Сафон обръщаха гръб на врага и бягаха. Намираха се на около трийсет крачки от брега, така че имаха всички шансове да стигнат до него преди римската конница. Ханон се втрещи. Защо не беше уведомен? Почувства се като изоставен с войниците си — още повече че биха могли да удържат римската атака. Вбесен, той се опита да зърне брат си сред хаоса, но не успя. Насочи вниманието си към собствения си отряд, който се намираше по-далече от реката. Въпреки желанието да спаси каруците трябваше да повтори онова, което беше направил Сафон — в противен случай рискуваше не само да бъде атакуван по незащитения фланг, но и да бъде напълно разбит.
Отвори уста да даде командата — и изведнъж го изпълни ужас. Римската конница беше преминала в галоп. Земята се тресеше от грохота на копитата. Ако заповядаше на войниците си да отстъпят, десетки от тях щяха да бъдат посечени. Но какъв друг избор имаха? „Майната ти, Сафон — яростно си помисли той. — Защо не изчака?“ Ако се бяха прегрупирали при каруците, повече хора щяха да имат възможност да прекосят реката. А сега беше оставен без избор.
— Отстъпвай! — извика той. — Отстъпвай! Към реката!
Либийците нямаха нужда от допълнително подканване. Обърнаха се с ругатни, като изблъскаха с лакти от пътя си по-бавните. И побягнаха. Мнозина не се подчиниха на заповедта на Ханон и захвърлиха щитовете и мечовете си. Той ги наруга, но не му беше трудно да разбере паниката им. Малцина войници на света можеха да се изправят срещу вълна препускащи конници. Фактът, че повечето коне нямаше да се стоварят върху войниците, нямаше значение. Заплахата да бъдеш стъпкан беше достатъчна. Той обаче не побягна.
— Дай ми пилума! — викна на един брадат либиец, един от най-старите му ветерани. Засрамен, мъжът спря.
— Какво смяташ да правиш, командире?
— Да остана тук. Да защитавам хората си.
— Това значи смърт, командире.
— Може би. — Ханон дръпна копието, но за негова изненада либиецът не го пусна.
— Аз също оставам, командире.
Ханон ясно виждаше страха в очите му, но въпреки това войникът беше изпълнен с решимост.
— Добре. Събери още хора, ако можеш. Само хора с копия. Когато римляните приближат, втурнете се срещу тях и крещете като луди. Повалете конниците, а ако не можете, пронижете конете. Правете го бързо и продължавайте със следващия. Убийте колкото се може повече.
— Слушам, командире.
Ханон му кимна отсечено и мъжът изчезна. Ханон погледна към римляните и изруга. Бяха на по-малко от петдесет крачки и препускаха в галоп. Ханон се опита да потисне страха си и мисълта колко ли от хората му може да се измъкнат, ако успееха да пробият вражеската линия. Мисълта беше безумна, но нещо не му позволяваше да побегне. Ако останеше, Ханибал нямаше как да не признае храбростта му. Прибра окървавения меч в ножницата, грабна едно захвърлено копие и погледна един либиец, който не беше побягнал, защото беше ранен в крака.
— Да, командире!
Малко преди римляните да ги връхлетят Ханон видя Мут наблизо. Около него се бяха събрали неколцина войници с пилуми. Не се изненада, а изпита само дълбока привързаност към вечно киселия си заместник. Последен поглед през рамо — и облекчение. Може би половината от хората му вече бяха във водата. Войниците на Сафон, които се намираха по-близо до реката, със сигурност бяха още по-добре. Като цяло жертвите им нямаше да са катастрофални. Откъдето и да се погледнеше, патрулът беше успешен — дори самият той да загинеше. Ханон вдигна метателното копие като пика, готов да даде прескъпо живота си.
Римляните вече бяха съвсем близо. Виждаше ясно лицата им, чуваше ликуващите им бойни викове. Определено бяха граждани, а не соции. Конете им бяха добри, яки дребни животни, които изглеждаха добре обучени. Повечето ездачи носеха беотийски шлемове и ризници; мнозина бяха въоръжени с гладиуси наред с копията за промушване. Всички носеха малки кръгли щитове. Яздеха плътно един до друг, между конете имаше само по няколко крачки. Беше като да се изправиш срещу бързо движеща се стена от метал и мускули. Мехурът на Ханон едва не се изпразни, но той пропъди напъна и вдигна щита си.
— Няма да им хареса контраатака на пехотинци — извика на ранения либиец. — Напред!
Струваше му се истинска лудост да не побегне, но въпреки това тръгна напред. С периферното си зрение видя как либиецът куца до него. По-нататък Мут и другарите му също напредваха. От гърдите на Ханон се изтръгна дрезгав, безумен вик. Роден от страх, отчаяние, остатъците от куража и от мъничко показна храброст. Затича се напред, насочил копието към ездача, който изглеждаше най-вероятно да го атакува — дългокрак мъж горе-долу на неговите години.